— Аз го ръководех.
— Войник ли си?
— Опълченец.
Зад шлема лицето на псилонеца не се виждаше. Пък и изражението му не би говорило нищо.
— Надяваше ли се да победиш?
— Не.
— А да ни нанесеш непоправима вреда?
— Не.
— Какво искаше?
— Да помогна на нашите.
Аборито тежко се приближи към нас. Протегна ръката си с перлата към псилонеца и изфъфли:
— Помогна на нашите.
Последва ослепително избухване и изобщо не се разбра какво и откъде бе стреляло. Тялото на аборито се разлетя на кървави късове.
— Защо? — попитах.
— Непълноценният разум, неспособен да се бори за съществуване, не бива да пречи на разговора между разумни същества.
Виж ти. Наредиха ме сред разумните. По законите на чужда, странна логика.
— Ще бъдеш пленен — каза псилонецът. — Скоро планетата ще бъде наша. Ще водим преговори с императора на хората.
— Никой няма да преговаря с вас — казах аз. — Войната свърши много отдавна. Просто ще ви унищожат.
— Ще водим преговори — повтори псилонецът. — Корабът се приземява. Тези, които ни помогнаха, ще бъдат пуснати. А онези, които ни се противопоставиха, ще унищожим. Тези, които се бореха достойно, ще бъдат пленени.
Едва ли разбра, че не гледам към него. А към обвитата от дим черна далнина, към края на гората.
— Не биваше да убивате аборита — казах. — Нали това не е първият, когото сте убили?
— Непълноценен разум — отсече псилонецът.
Хоризонтът сякаш се движеше. Кафявите, безформени, аморфни фигури изпълзяваха една след друга. Не знаех, че умеят да се движат толкова бързо.
— Грешите — казах аз. — Отново сгрешихте. Нищо не се дели толкова лесно. На свои и на чужди, на пълноценни и непълноценни. Това никога не върши работа.
— Корабът каца — тържествено обяви псилонецът. Протегна ръка и изтръгна бластера от колана ми. Металните пръсти се свиха, после хвърлиха настрана смачкания пистолет. — Ти си пленен.
Пристъпи към ранения си съплеменник. Вдигна го с лекота с обкованите си в броня ръце. Гледката беше трогателна.
А в небето, забулено в пепел, се разнесе провлечен тътен. Крайцерът още не се виждаше, но се приземяваше, известявайки за себе си с грохота на двигателите. Полъхна вятър, пепелта се понесе към гората, а високо-високо горе блесна исполинският цилиндър.
Но аз гледах към движещия се хоризонт.
Никога не бяха се събирали в такова количество — те, аборигените на планетата, меланхоличните същества, които не се нуждаеха от нищо.
Очевидно бяха преценили, че дразнителят е прекалено сериозен.
Ан и Артем стояха, заобиколени от псилонците. Бяха си обърнали гръб и гледаха спускащия се кораб. Навярно псилонците щяха да ги пуснат веднага, щом „Лоредан“ докоснеше площадката за кацане.
Тези странни деца, както и псилонците, не разбираха това, което аз вече бях разбрал. Краткото обяснение е недостатъчно, трябва да си се родил и израснал на нашата жалка планета, за да оцениш случващото се.
Псилонците имат свой кодекс на военната чест. Аборитата — също.
Първо се взриви крайцера.
Сякаш го разряза лъч — прецизно, по средата. Само дето на планетата нямаше лазери с такава мощност, че да разсекат боен псилонски кораб. Носовата част веднага полетя надолу, почти отвесно, а задната част запази траекторията си още няколко секунди, сякаш разделеният на две кораб все още работеше.
Навярно аборитата също си помислиха нещо подобно — задната част на цилиндъра цъфна като цвете, изхвърляйки някаква безформена маса, съпроводена от огнени струи и синкави мълнии. След миг в небето избухнаха три ярки звезди — псилонците се лишиха от изтребителите си.
Дори нямах желание да се радвам. Мислех си само, че не си е струвало да отбраняваме планетата — трябваше да изоставим всичко и да се скрием в гората.
И да оставим сенките от миналото сами.
А глупавите и непълноценни аборигени сами да решат кого ще пуснат да отседне в дома им.
Земята се разтърси двукратно, когато отломките от кораба докоснаха площадката. По бетона премина вълна, изхвърляйки оцелелите плочи. Паднах на земята, право върху останките от горкия туземец. Изглежда, бившият стратегически космодрум на Империята окончателно изгуби значението си. Тук вече не можеше да кацне и яхта.
Колелото на аборитата се затвори около космодрума и пое към центъра му.
Десантчиците сгъстиха строя си. Пред тях се издуха познатите червени облачета, сляха се в ивица и запълзяха напред, срещу настъпващите диваци.
Аборитата реагираха бързо. Навярно в такова количество можеха да усещат заплахата значително по-добре, а и да я отстраняват много по-ефективно.