За част от секундата фигурите на псилонците се оцветиха изцяло в бяло. Когато размекналите се сегменти на броните се посипаха на земята, вътре вече не бяха останали никакви тела.
Пълноценен разум, непълноценен разум — струваше ли си да се правят изводи толкова бързо? Някои са излезли в космоса и са създали велика машинна цивилизация, на други това просто не им е било необходимо.
Изправих се и тръгнах към децата.
Очите на Ан Ейко бяха безумни.
— Страх ме е — прошепна тя. — Страх ме е.
Не, не приличаше на малко момиче. А на изплашена жена.
— Бих те посъветвал да бягаш към яхтата — казах й аз. — Току-виж се окаже, че е оцеляла. За теб всички са чужди. А за аборитата ти си се превърнала в едно цяло с псилонците.
Бурната вълна от люлееща се безформена плът наближаваше. Видях, че е започнала да се разпада на отделни потоци — течащи към отломките от кораба, към щабния бункер, където навярно имаше оцелели псилонски десантчици, към някакви известни само на аборитата обекти.
Една от групите вървеше към нас.
— Артем, знаеше ли, че Ан възнамерява да се свърже с псилонците?
Момчето потрепна. Кимна.
— Твое решение ли беше това?
— Не. — Явно не му беше лесно да говори. — Не беше мое. Но аз не й забраних. Не исках да умирам. Не искам.
Ан изскимтя. Тънко, пронизващо. Разбирах какво се случва — тя усещаше заплахата. Аборитата не бяха жестоки. Но те даваха да се разбере какво възнамеряват да правят.
В ръцете й отново се появи пистолета — и момичето започна да стреля. Много бързо и — както изглеждаше отстрани — без да се прицелва. Обаче аборитата падаха едно след друго. Не опитах да й попреча: първо, не бих успял, и второ, това нямаше да промени нищо.
Вместо това хванах Артем за рамото и закрих с длан очите му. След секунда се наложи и аз самият да зажумя — защото случващото се беше прекалено страшно. Но момичето продължи да стреля още няколко секунди. Изобщо не знам как бе възможно подобно нещо.
А аз очаквах всеки момент лицето на Артур да избухне под ръцете ми. Тогава щеше да се наложи да дръпна длани и, въпреки че той така или иначе нямаше да може да види нищо повече, щях да се чувствам като предател.
Но това не се случи.
— Мир и любов.
Погледнах аборито. Неговите съплеменници ни обграждаха и прахът, останал от Ан Ейко, вече се смесваше под краката им със сгурията от изгорелия бетон и пепелта от псилонците.
— Мир и любов — казах аз.
— Те не постъпиха добре — изфъфли аборито. — Не правете така.
След миг той се сля с тълпата.
Доколкото знаех, това бе първото абори, благоволило да проговори с пълноценна човешка реч.
— Какво ще се случи с мен? — изведнъж попита Артем.
— Аборитата не те докоснаха — отговорих аз.
— Ще кажеш ли? За Ан и мен?
— Да. Не мога да не кажа.
— Тя говори с псилонците, но те и без това знаеха къде са разположени защитните станции на космодрума. Нищо не би се променило. Все едно беше.
— Може би — отговорих аз. — Само че какво променя това? От гледна точка на Империята?
— Имам пистолет — каза момчето. — Ще ми разрешиш ли да си отида? Сам. Без разпити в СИБ.
Не отговорих.
— Мога да те пречукам — каза Артем. — Честна дума. Само че не искам. Моля те, обърни се за минутка.
Аборитата си тръгваха. Гледах след тази бурна вълна, дяволски морална и разсъдлива по свой начин.
Защо винаги се получава така, че не ни е яд на никого?
Дори на псилонците.
Дори на предателите.
Дори на себе си.
Ние не сме псилонци и не сме аборита.
Нямаме толкова строги правила на честта. Умеем да предаваме всички, дори самите себе си. Но освен това умеем и да разбираме. Всички, дори съвсем-съвсем чуждите.
Може би именно затова победихме в Смутната война.
— Много ми е жал за вас — казах на Артем. — Наистина.
— Благодаря. Вярвам го. Обърни се за минута, няма да се реша веднага. Наистина ли няма да ми помогнеш?
— В това — не.
Обърнах се към щабния бункер. Навярно оцелелите щяха да се съберат именно там. Искаше ми се да вярвам, че има кои да се съберат.
Наложи ми се да чакам доста — Артем наистина не се реши веднага.
Да се седи върху калъфа на ракетомет „Салиери“ наистина е удобно. Обвивката му е от мека амортизираща пластмаса. А земята наоколо така или иначе излъчваше повече, отколкото десетки малки ракети с ядрени заряди.
— Вместо преподготовка — болница — каза Денис. — Със сигурност. И задълго. Само че всичко това е дреболия.
Небето пламтеше с хиляди падащи звезди. През тази нощ не падаха напразно. Гледах нагоре, искаше ми се да видя пръв спускащите се кораби на флота. Имах всички шансове за това.