— Разбери, Льошка — Ромка ме погледна с известно смущение, — всички ние те обичаме. Нали това ни е силата на нас, православните? В любовта, в единението! Не само да сме добри хора, но и добри членове на общността. И всички ги боли за теб, повярвай ми. Когато направиш поредната глупост, може и някой да се засмее, но всъщност в душата му го боли за теб! Когато човек е сам, той… пфу… — Ромка се изплю и размаза плюнката с крак — нищо не струва! И на себе си е в тежест, и на общността. Може би наистина ти е нужна някоя до теб, за да спрат неуспехите?
— И коя ми препоръчва общността? — попитах.
Ромка се смути. Но вече не беше толкова лесно да се измъкне от разговора.
— Олга Нонова.
Не се сетих веднага какво да отговоря:
— Олга Петровна? Ромка… в първи клас всички ние бяхме влюбени в даскалицата! Но нали тя вече е над четирийсет! Много над четирийсет!
Слава богу, че не каза, че е „само на четирийсет и пет“ или че зрелите плодове са най-вкусни. Мълчеше, извърнал поглед. Аз се опитвах да смеля чутото. Значи в града ме смятаха за толкова непоправим хаймана, че освен застаряващата, надута и самовлюбена учителка, която на възраст можеше да ми бъде майка, никоя не би могла да се погрижи за мен.
За това дали аз съм способен да се погрижа за някоя изобщо не ставаше дума.
— Ще отлетя, Ромка — казах. — Където и да е. По границата, на миньорските планети. Не мога повече така. Да се скитам и да чакам някое абори да ми предложи късче от фекалиите си…
— Перлите не са фекалии! — обиди се Ромка. Той беше неуморен търсач на перли и, общо взето, му вървеше.
— Дори и да са бъбречни камъни — повторих злорадо думите на Огарин. — Това е безумие! Да живееш, надявайки се, че ще ти излезе късметът и ще ти подарят никому ненужно късче чужда плът! Какво ще си спомняш, когато дойде времето да умреш? Как си бродил с манерка из джунглата?
Ромка настръхна. С него бяхме добри приятели, но сега явно бях минал всякакви граници. Той се изправи и се наведе над мен.
— Не бързам да умирам! И ще заработя за подмладяване! И дори сега да умирам, ще намеря какво да си спомня — за четирийсет и трите си перли, за жена ми, децата! А ти, Льошка, какво ще си спомниш? Детските си скулптури? Между другото, от какво ги правеше, разобличителю? А и те бяха едни… Ако истинските художници на Тера знаеха… не биха ги докоснали!
Мълчах. Затова и престанах, няма защо да крия. Когато разбрах какво са всъщност срещащите се в гората кехлибарени заоблени парчета, от които е толкова интересно да се дялат — да се дялат, а не да се правят — красиви, блестящи на слънчевата светлина статуетки… веднага престанах да се занимавам със скулптура.
— Мизерник! — свирепо изрече Роман. — Може би общността ще ти събере пари за билет? Ти сам никога няма да ги спечелиш, тебе и без това всички те издържат!
Скочих — земята под краката ми се разлюля, но устоях и бързо тръгнах колкото се може по-надалеч от клуба. Алкохолът май престана да ми действа, очевидно в кръвта ми се беше влял прекалено много адреналин. Ромка, който рядко се разпалваше и бързо се успокояваше, замълча и извика неуверено подире ми:
— Ей, стига де, не се обиждай от истината!
Без да се спирам, крачех напред, към края на площадката. Да, да, исках да се махна оттук! Цял живот бях мечтал за това! Но можех ли аз, хлапето, да отлетя на приказната, великата, древната Тера, когато майка ми беше болна! А и това проклето набиране на наемници… Не исках да си троша ръката, кой би поискал такова нещо, направих си тренировка, реших да покажа на комисията всичко, на което съм способен, а какво се получи…
И днес. Усмихна ми се късмета, перла с огромен размер. Щях да я продам в кантората, да получа чек… и след седмица да тръгна към метрополията на туристическия лайнер „Афанасий Никитин“, който два пъти годишно минава през планетата.
А сега — край. „Всички“ няма да хукнат да ми събират пари за билет, това е сигурно. Вместо това ще дойде отец Виталий, ще пийне с мен или ще запалим по трева — ако е по време на пости. Той ще ме погледне с упрек в очите и ще започне да говори за Бога и за съдбата, и как със своето безотговорно поведение огорчавам Господ, и че последствията — духовните — ще бъдат много тъжни за мен. И няма да забележа дори как набързо ще се оженя за застаряващата, пълничка, досадна Олга Петровна…
Дойдох на себе си чак на края на площадката за излитане. Беше съвсем тъмно и във вечерното небе пламваха, разпалваха се, изгаряха и гаснеха звездите. Е, не звездите… падащите звезди. Нашата планета е обкръжена от облак прах — заради него никога не виждаме истинските звезди. Затова пък всеки миг над главата ни изгарят хиляди микрометеорити. Разправят, че истинските звезди са точно такива, само че не трептят, а горят равномерно и спокойно. Разправят, че нашето звездно небе е по-красиво от обичайното. Именно затова понякога тук идват туристи — за да прекарат една нощ, танцувайки и пиейки под трептящата шатра…