— Не знам. Сега са се навъдили най-различни. Може да е съборетина, но може да е и летящ дворец.
— Скоро ли ще пристигне?
— След половин час. — Огарин извади лулата си. — Или малко по-рано.
— Сигурно идва за дозареждане или за ремонт, туристите предупреждават предварително.
— А мен какво ме интересува?
Стояхме и гледахме издрасканото от метеоритите небе. Да се различи сред тях кораб бе абсолютно невъзможно. И все пак имаше нещо омагьосващо в този безумен опит — сред хилядите изгарящи звезди да се открие единствената жива.
— Помниш ли как се запознахме? — попита изведнъж Денис. — Точно така. Ти беше излязъл на площадката, за да търсиш някакъв кораб.
— Помня. Ти едва не ме застреля.
— Аха. Но какво искаш — бях на планетата едва трети ден. Още не бях свикнал с вашето безгрижие. На Хануман щяха да ми дадат отпуска за прострелян нарушител.
— За простреляно дете.
— Никаква разлика. Режимът на космодрума си е режим. Стига, Льошка. Да не говорим за минали неща…
— Аха.
Огарин ме потупа по рамото.
— Знаеш ли, ще ми е мъчно. И за вашето безумно небе, и за тези смахнати туземци. И за теб също.
— За смахнатия мен.
Капитанът тихо се засмя.
— Ядосвай се. Само че не на мен — такова ядосване нищо няма да ти донесе. Ядосвай се на себе си. Винаги и за всичко. В каквото и да сбъркаш — ядосвай се на себе си. Понякога помага.
— Корабът — казах аз.
— Къде? — Огарин отново вдигна глава.
Излъгах го. Дори не защото исках да прекъсна потока от нравоучения. Бях свикнал с него, пък и нещата, които казваше Денис, в голямата си част бяха верни.
Просто ми се прииска малко тишина.
Сигурно е смешно. Само че Денис ми беше приятел, истински приятел. Едва сега го разбрах. Всички останали, дори онези, с които бях прекарал десетократно по-дълго, бяха наши, местни. Познавах и кътните им зъби, както и те — моите. Това не е точно приятелство — когато не се налага да избираш. А с Денис се сприятелихме след като той десет минути ме държа на мушката, а аз най-позорно се разревах. И не се виждахме много често — като старши офицер на гарнизон от двайсет души той беше винаги зает, а аз трябваше да бродя из горите и да се занимавам с аборитата.
Но той ми беше приятел. И вече нямаше да бъде до мен. Щяха да останат малкото ни селище, гарнизонът, тази разпадаща се под краката ни площадка за излитане и пепелта от милионите изгарящи звезди в небето. Денис щеше да отлети да служи на новото място, аз още месец-два щяха да се разправям с общността, а после щях да отида при прекалено гримираната Нонова с букет в ръката.
— Прав си, корабът — учудено каза Денис. — Как успя да го видиш? Не бях забелязвал такива таланти у тебе.
Погледнах смаяно към небето. Да. Точно така. Една от червените точки, която на пръв поглед по нищо не се различаваше от хилядите други, изобщо не възнамеряваше да гасне, а и определено се движеше по-бавно.
— На плазмени двигатели е, ще кацне до петнайсет-двайсет минути. — Капитанът поклати глава. — Браво, наистина. Как отгатна?
Усещането беше глупаво.
Винаги ми се е искало той да ме похвали. Понякога ми се е случвало да чуя думи на одобрение от родителите си. От него — никога или почти никога. Нямаше за какво. Както и сега, ако трябваше да съм честен.
— Никак — отвърнах. — Не видях кораба. Казах го просто така, на късмет.
Огарин изхъмка.
— А може би и това е хубаво.
— Кое му е хубавото?
— Късмет, поне мъничко късмет. Ще пропаднеш тук, Льошка. Честно, ще пропаднеш.
— Планетата ни е мирна, хубава. При нас пропадат само негодниците и безделниците.
— Льошка, може да се пропадне по много начини. Дори човек да е жив и здрав, с добра жена, здрави деца и прилична сметка в банката. За някои това не е най-важното.
— За теб, например?
— Да — отвърна Денис със задоволство.
— Затова ли постъпи в космическата пехота?
Огарин се усмихна.
— Аз май не съм ти разказвал това никога. Сега като че ли може.
— Защо, достатъчно пораснал ли съм вече за целта? — попитах иронично.
— Не е там работата. Да, може би трябва да го чуеш. Постъпих в космическата пехота, защото сестра ми беше глупачка.
— Какво?
И веднага пред мен изникна картина — обиденият от злата си сестра Денис си събира багажа в раницата, открадва кредитната карта на родителите си и отлита на автостоп до Тера.
— Сестра ми беше глупачка — повтори Денис. — Двамата с нея бяхме близнаци. Е, всичко ти е ясно. Бой с възглавници, тайни, портене пред родителите. А освен това тя все се страхуваше да не я изнасилят. Навярно тайно й се е искало. Трябваше да си намери приятел, но се беше комплексирала и се страхуваше. Аз съм от Милост Господна, слушал ли си за тази планета?