Робърт Хауърд
Сенки под лунната светлина
Гордостта на Конан не му позволи да остане просто мъжа на една кралица, която и дa е тя, без значение колко е красива или пламенна. След известно време Конан се измъкна за да посети отново земите на родната си Кимерия и да отмъсти на старите си врагове — хайперборейците.
Вече беше на около тридесет години. Кръвните му братя сред кимерийците и езирите отдавна си бяха завоювали съпруги и се бяха сдобили със синове, някои от които на възрастта и почти със силата на Конан, когато той пръв път се бе осмелил да посети населените с плъхове предградия на Замора. Изживяното като корсар и наемник бяха разпалили духа му за битки и плячка твърде силно за да може да му се противопостави. Ето защо, когато търговците донесоха новините за нови войни на юг, Конан потегли обратно към Хайборейските кралства.
Недоволен принц от Кот бе подхванал война за да свали Страбоний — стиснатия крал на тази простряла се надалеч нация и Конан се озова във войската на принца. За нещастие, принцът се помири с краля и наемническата му войска остана безработна. Конан, заедно с другарите си сформира престъпна банда, която нападаше поотделно границите на Кот, Замора и Туран. Накрая те се отправиха към степите западно от морето Вилайет, където се присъединиха към орда главорези, известни като козаки.
Съвсем скоро след това Конан стана предводител на бандата и се зае да опустошава западните граници на империята Туран, докато накрая бившият му работодател крал Илдиз започна да отвръща на ударите с удар. Отряд, воден от Шах Амурат примами козаките навътре в територията на Туран и ги разби в кървава битка край река Илбарс.
1
Шум от препускащи коне във високата тръстика, тежко падане и отчаян вик. От умиращия кон се надигна залитайки ездача му: стройно момиче, обуто в сандали и облечено в туника. Тъмна коса падаше върху нежните й рамене. Тя не погледна към избуялата тръстикова джунгла, нито към сините води, които миеха ниския бряг зад гърба й. Широко разтворените й очи бяха приковани с тревога към ездача, който си бе пробил път между тръстиките и сега слизаше от коне си пред нея.
Мъжът беше висок, строен и твърд като стомана. От главата до петите той бе облечен в лека, сребриста ризница, изработена от тънка мрежа, която обхващаше гъвкавото му тяло като ръкавица.
— Назад! — гласът й прозвуча остро от ужаса, който изпитваше. — Не ме докосвай, Шах Амурат, защото ще се хвърля във водата и ще се удавя.
Той се засмя, но смехът му беше като звука на меч, изтеглян от копринена ножница.
— Не, няма да се удавиш, Оливия, защото водата е плитка и ще тя хвана преди да стигнеш до дълбокото. Накара ме доста да те погоня, в името на боговете, и всичките ми хора сега са далече зад нас. Но няма кон западно от Вилайет, който да избяга на Ирем за дълго — и той кимна към високия, тънконог пустинен жребец зад гърба си.
— Пусни ме! — замоли го момичето със сълзи на отчаяние по лицето. — Не страдах ли достатъчно? Остана ли още някакво унижение, болка или оскърбление, което да не си ми причинил? Колко дълго трябва да продължи мъчението ми?
— Докато намирам удоволствие в хленченето, молбите, сълзите и гърчовете ти — отвърна той с усмивка, която можеше да се стори нежна на страничен човек. — Ти си странно издържлива, Оливия. Питам се дали някога ще ми омръзнеш, както ми омръзваха жените досега. Ти си винаги свежа и чиста, за разлика от мене. Всеки нов ден с тебе ми носи нова радост. Но хайде… нека се върнем в Акиф, където хората ми продължават да празнуват победата над нещастните козаки, докато междувременно победителят се занимава с връщането на някакъв нещастен и идиотски глупав, но прекрасен беглец!
— Не! — отдръпна се тя, обръщайки се към сините води, които се плискаха около тръстиките.
— Да! — избликът на гняв бе като искра, избита от кремък. С бързина, на която изтръпналите й крайници не можеха да съперничат, той я хвана за китката и с безсмислена жестокост я заизвива, докато тя започна да вика и падна на колене.
— Мръснице! Би трябвало да те влача обратно до Акиф, вързана за опашката на коня ми, но ще проявя милост и ще те кача на седлото, а за тази услуга ти ще трябва смирено да ми благодариш, докато аз …
Той я пусна изненадано изругавайки и отскочи назад като измъкна със замах сабята си, защото някакво ужасно привидение изскочи от тръстиковата джунгла с нечленоразделен вик на омраза.
Оливия, гледайки от земята, видя нещо, което тя прие за дивак или луд, да настъпва към Шах Амурат със смъртна заплаха. Той имаше могъщо телосложение, беше гол, ако се изключеше набедрената му препаска, която бе с петна от кръв и засъхваща кал по нея. Черната му грива бе сплъстена от кал и съсирена кръв, по гръдния му кош и крайниците също имаше дълги ивици засъхнала кръв, накрая, кръв имаше и по дългия прав меч, който той здраво стискаше в дясната си ръка. Изпод разбърканите му кичури налети с кръв очи горяха като въглени от син огън.