Всичко това Оливия регистрираше някак механично. Претовареното й съзнание беше готово да я напусне. Останала сама и беззащитна, тя осъзна колко много бе означавал кимериецът за нея. За един кратък момент през главата й мина мисълта за тази груба прищявка на съдбата, която бе отредила дъщерята на един крал за спътница на варварин с окървавени ръце. И при тази мисъл тя изпита отвращение към себеподобните си. Както баща й, така и Шах Амурат бяха цивилизовани хора. Но единственото, което й бяха дали бе страдание. Тя изобщо не беше срещала цивилизован мъж, който да се отнесе към нея със състрадание, ако не го движеха и други мотиви. Конан я беше закрилял и — до момента — не бе поискал нищо в замяна. Поставила глава върху ръцете си, тя се разплака, но виковете на отвратителен гуляй й напомниха за опасността, в която се намираше.
Тя хвърли поглед към тъмните руини, където някакви фантастични фигури, смалени от разстоянието, се кривяха и залитаха, а после към мрачната зелена гора. Дори страховете, изживени сред развалините предишната нощ да бяха само лош сън, заплахата, която се криеше в тези потайни зелени гъсталаци не беше игра на въображението. Независимо дали Конан бе убит или отведен в плен, тя можеше да избира само дали да се предаде на хората-вълци или да остане сама на този обладан от дяволски привидения остров.
Осъзнавайки пълния ужас на ситуацията, в която се намираше, тя се отпусна напред, изпадайки в несвяст.
3
Когато Оливия се свести, слънцето се беше спуснало ниско в небето. Лек вятър донасяше до ушите й далечни викове и откъслечни думи на неприлична песен. Надигайки се предпазливо, те хвърли поглед през платото. Видя пиратите, събрали се около голям огън, разпален извън развалините и сърцето й се преобърна, когато видя друга група да излиза отвътре, влачейки след себе си някакъв предмет, в който позна Конан. Те го подпряха на една от стените, очевидно все още здраво завързан и отново започнаха дълъг спор, по време на който се размахваха оръжия. Накрая го върнаха отново в останките на храма и продължиха да се наливат с пиво. Оливия въздъхна, тя поне знаеше, че кимериеца е още жив. Една нова мисъл й мина през главата. След като паднеше нощта, тя щеше да се промъкне в тези мрачни развалини и или щеше да го освободи, или самата щеше да падне в плен. Тя ясно разбираше, че нейното решение не се дължи само на егоистичен интерес.
С тази мисъл тя се осмели да изпълзи от скривалището си и да събере и похапне от ядките, които можеха да се намерят наоколо. И докато се занимаваше с това, изпита тревожното усещане, че някой я наблюдава. Бързо огледа скалите, а след това с тръпката на подозрението се промъкна до северния перваз на скалите и се взря в полюшващата се зелена маса под нея, където здрачът вече се бе спуснал. Не видя нищо; беше невъзможно тя самата да е била забелязана от някой, дебнещ из храстите. Въпреки това, тя определено долови горящия поглед на скрити очи и усещаше, че нещо живо и разумно знае за присъствието й и за мястото, където крие.
Изпълзя обратно до скривалището си сред високите скали и остана легнала там, наблюдавайки руините в далечината, докато те се скриха в здрача на спускащата се нощ, след което се постара да запомни посоката, в която се намираха, ръководейки се по пламъците на огъня, около който черни фигури скачаха и лудуваха, клатейки се пиянски.
Изправи се. Бе настъпил момента да предприеме опита си. Но преди това отново се прокрадна до северния ръб на скалите и пак погледна към гората, граничеща с плажа. И докато напрягаше зрение под слабата звездна светлина, тя замръзна и една ледена ръка докосна сърцето й.
Далече долу под нея нещо се движеше. Сякаш някаква черна сянка се бе отделила от другите, заобикалящи я сенки и бавно се изкачваше по отвесната скала — тяло с неопределена форма, трудно различимо в падналия здрач. Паника сграбчи Оливия за гърлото и тя с мъка надви писъка, който напираше на устните й. Извърна се и бързо започна да се спуска по южния склон.
Този бяг през сенките из скалите бе един кошмар, по време на който тя се подхлъзваше, задържаше и забиваше студените си пръсти в пукнатините на скалите. И докато разраняваше нежната си кожа и ожулваше меките си крайници по канарите, над които Конан с такава лекота я беше пренасял, тя отново осъзна колко силно зависи съществуването й от железните мускули на онзи варварин. Но тази мисъл проблесна и изчезна във водовъртежа на паническия ужас, който я бе обхванал.