Спускането й се стори безкрайно, но накрая краката й стъпиха на трева и без да осъзнава какво прави, тя се втурна към огъня, който светеше като червеното сърце на нощта. Докато бягаше, тя чу зад гърба си дъжд от камъни по склона и от този звук сякаш криле израснаха на петите й. Какъв точно бе отвратителния катерач, под чийто крака падаха камъните, тя даже не смееше да се опита да помисли.
Физическото усилие донякъде разся слепия й ужас и преди да стигне до руините главата й отново бе чиста, способността й да разсъждава се бе върнала, макар крайниците й да трепереха от умора.
Тя се отпусна на тревата и, извивайки тяло, изпълзя по корем до едно малко дърво, което бе останало пощадено от брадвите на пиратите. Скрита зад него, тя отново започна да ги наблюдава. Те бяха приключили с вечерята, но продължаваха да пият, загребвайки с оловни кани или украсени със скъпоценности чаши от меховете. Някои вече пиянски хъркаха из тревата, а други залитайки се бяха скрили в развалините на храма. Тя не можа да види Конан. Продължаваше да лежи, а по тревата и на листата над главата й падна роса. Мъжете край огъня все продължаваха да ругаят, да спорят и да играят хазартни игри. Бяха останали малко, повечето се бяха прибрали на завет за през нощта.
Тя лежеше и ги наблюдаваше с нерви опънати от напреже-нието на очакването, настръхнала от мисълта за другото, което може би на свой ред наблюдаваше нея и което може би… се прокрадваше зад гърба й. Времето бавно се точеше. Един по един пируващите се отпускаха в пиянски сън и ето, накрая, всички се бяха проснали безчувствени около бавно угасващия огън.
Оливия се колебаеше, но изведнъж се съживи към действие от гледката на далечна светлина, надигаща се зад дърветата. Луната изгряваше!
Със слабо възклицание тя се изправи и забърза към развалините. Кожата й настръхна, докато пристъпваше на пръсти през пияните пирати, проснали се покрай зеещата паст на портала. Вътре имаше много повече: те помръдваха и издаваха неразбираеми звуци в пиянския си сън, но никой не се събуди, докато тя се прокрадваше между тях. Радостно изхлипване замря на устните й, когато видя Конан. Кимериецът беше напълно буден, опрял гърба си на една колона, а очите му хвърляха отблясъци от слабия огън, чиято светлина все още проникваше през портала.
Подбирайки път между спящите, тя се приближи. Колкото и леко да бе стъпвала, той я чу; беше я видял още в момента, когато силуетът й за малко се бе показал на входа. Лека усмивка изпълзя на устните му.
Тя стигна до него и за един кратък миг се притисна в тялото му. Той долови върху гърдите си ударите на бързо биещото й сърце. През една широка пукнатина в стената се плъзна лунен лъч и във въздуха веднага се почувствува заряда на някакво трудно определимо напрежение. Конан го долови и се напрегна. Оливия също го долови и се вдърви. Спящите продължаваха да хъркат. Оливия бързо се наведе, издърпа кинжал от пояса на безчувствения му притежател и се захвана с Конан. Той беше завързан с въжета, използувани за опъване на платна — тежки и дебели, а възлите по тях бяха направени с моряшко умение. Изпаднала в отчаяние, тя продължаваше да реже, а лунната светлина бавно напредваше по пода към краката на сгушилите се между колоните черни фигури.
Дишането й излизаше с труд и на пресекулки от гърдите; китките на Конан вече бяха освободени, но лактите и краката му още не. Тя погледна към статуите покрай стените — чакащи, чакащи. Те сякаш я наблюдаваха с ужасяващото търпение на мъртъвци. Пияниците край краката й се помръдваха простенвайки. Лунната светлина се прокрадваше в голямата зала и вече докосваше черните крака. В този момент въжетата паднаха от ръцете на Конан и поемайки кинжала от нея, с един мощен замах той освободи свързаните си крака. Надигна се от колоната и разкърши крайници без да обръща внимание на болките от възстановяващото се кръвообращение. Оливия се свиваше приклекнала до него, треперейки като лист. Дали бе игра на светлината, но докосвайки очите на статуите, тя сякаш ги изпълваше с огън и те пламтяха като въглените на жарава в тъмнината на залата.
Конан рязко се раздвижи като котка от джунглата. Той взе меча си от купа оръжия наблизо, леко вдигна в ръце Оливия и безшумно се плъзна към една пукнатина, зейнала в обраслата с растителност стена.
Те не бяха разменили нито дума. Носейки я в ръцете си, Конан бързо се отправи по обляната в лунна светлина поляна. Прегърнала го през врата, дъщерята на Офир затвори очи, сгушвайки тъмната си къдрава глава върху масивното му рамо. Блажено чувство на сигурност я обхвана.