Въпреки товара си, кимериецът бързо прекоси платото и Оливия, отваряйки очи, забеляза, че минават през сянката, хвърляна от скалите.
— Нещо се изкатери по стените — прошепна тя. — Чух го да си прави път, докато аз слизах.
— Ще трябва да поемем риска — изръмжа той.
— Не ме е страх… сега — въздъхна тя.
— Но не те беше страх и когато дойде да ме освободиш — отговори й той. — Кром, какъв ден само! Такива пазарлъци и кавги никога не бях чувал. Едва не оглушах. Аратус искаше да ми пререже гърлото, а Иванос не се съгласяваше, повече за да му се противопостави, защото го мрази. Цял ден се джафкаха и оплюваха и толкова бързо се напиха, че не можаха да решат как да постъпят…
Той неочаквано спря застанал като бронзова статуя под лунната светлина. С бързо движение леко хвърли момичето настрани и зад себе си. Изправяйки се на колене в тревата, тя изпищя от разкриващата се пред нея гледка.
Из сенките под скалите излезе клатеща се чудовищна сянка… едно човекоподобно страшилище — гротескна игра на природата.
Очертанията му не бяха нечовешки. Но лицето му, осветявано от луната, беше лице на звяр — с тясно разположени очи, разширени ноздри и огромна уста с отпуснати устни, през които проблясваха страхотни зъби. Покриваше го разбъркана сива козина, прошарена със сребро, която блестеше под луната, а огромните му безформени лапи висяха близо до земята. Туловището му бе грамадно — стоейки на късите си извити крака, удължената му глава се издигаше над мъжа, който се бе изправил срещу него; широчината на косматите гърди и гигантските рамене бе замайваща, страшните ръце бяха като дънери, сплели корените си.
В очите на Оливия всичко това сякаш плуваше в лунната светлина. Това, значи, бе краят на пътя? Защото кое човешко същество би могло да устои на яростта на тази космата планина от мускули и жестокост? И въпреки това, докато гледаше в безмълвен ужас бронзовата фигура, изправила се срещу чудовището, тя долови някакво сродство между противниците, което беше направо отблъскващo! Това беше не толкова сблъсък между човек и звяр, колкото конфликт между две диви същества, еднакво безмилостни и еднакво кръвожадни. Блесвайки с белите си зъби, чудовището се хвърли в атака.
Грамадните ръце широко се разпериха, изумително бързи за огромното тяло и кривите крака.
Реакцията на Конан бе така светкавична, че очите на Оливия просто не можаха да я проследят. Тя видя само, че той се изплъзва от смъртоносния захват и че мечът проблесна като кехлибарена мълния, отсичайки едната от протегнатите ръце между рамото и лакътя. Струя кръв плисна върху тревата, когато отсечения крайник падна, конвулсивно потрепвайки, но в момента на удара другата кошмарна ръка се вкопчи в черната грива на Конан.
Само железните мускули на кимериеца попречиха врата му да бъде пречупен в същия миг. Лявата му ръка се стрелна напред и се впи в широката шия на звяра, а лявото му коляно се заби със сила в косматия му корем. Започна страхотна схватка, която макар и да продължи кратко, на парализираното момиче се стори цяла вечност.
Маймуната продължаваше да държи Конан за косата и го притегляше към зъбите, които блестяха под лунната светлина. Кимериецът се противопоставяше на това усилие опрял се на желязната си лява ръка, подпряна в шията на звяра, а мечът в дясната му ръка се забиваше и забиваше в слабините, гърдите и корема на противника му. Чудовището поемаше ударите без да издаде звук и без да отслабва видимо от кръвта, изхвърляна от кошмарните рани. Много бързо страшната му сила преодоля опората, която за момент Конан поддържаше с ръка и коляно. Неумолимо ръката на Конан започна да се огъва под силата, с която бе притискан, все по-близо и по-близо биваше притеглян към лигавите челюсти, които се готвеха да отнемат живота му. Горящите очи на варварина вече се намираха почти срещу налетите с кръв очи на маймуната. С последни сили Конан се опитваше да измъкне дълбоко забития в косматото тяло меч и в този момент челюстите, по които бе избила пяна, спазматично щракнаха в лицето му и той бе захвърлен на тревата от агонизиращите конвулсии на чудовището.
Полуприпаднала, Оливия видя как маймуната се хвърля и гърчи по земята, уловила се почти по човешки за стърчащия от тялото й меч. След малко огромното туловище се разтърси и отпусна.
Конан се изправи и накуцвайки се приближи до трупа. Кимериецът дишаше тежко и вървеше като човек, чийто стави и мускули са били извивани до предела на издръжливостта. Той опипа окървавения си скалп и изруга при вида на дългите, черни и потънали в кръв кичури, стиснати в лапата на чудови-щето.