— Кром! — изпъшка той. — Чувствам се като че ли са ме изтезавали! По-скоро бих се бил с дузина мъже. Още миг и щеше да ми отгризе главата. Дявол го взел, изскубна ми цяла шепа коса из корен.
Той се хвана за меча си с две ръце и с мъка го освободи от тялото, в което бе забит. Оливия се приближи, хвана го за ръката и с широко отворени очи се загледа в проснатото чудовище.
— Какво… какво е това? — прошепна тя.
— Сива човекомаймуна — изсумтя Конан. — Тъпа, но човекоядна. Обитават хълмовете по източните брегове на това море. Не знам как се е добрала до този остров. Може да е доплавала върху някое дърво, попаднало в морето по време на буря.
— Тя ли хвърли канарата?
— Да, досетих се за това, докато стояхме из храстите и клоните над главите ни бяха огънати. Тези създания винаги се крият в гъсталака и рядко се показват. По каква причина е решила да излезе на открито не мога да кажа, но имахме късмет — не бих могъл за разчитам на нищо сред дърветата.
— Преследваше мен — разтрепери се тя. — Видях я да се катери по скалите.
— И следвайки инстинкта си се е крила в сянката на скалите вместо да те последва през платото. Тези създания обичат тъмните и тихи места, а не слънцето и луната.
— Мислиш ли, че има и други?
— Не, иначе щяха да нападнат пиратите, когато са минавали през гората. Сивата маймуна е предпазлива, въпреки силата си и доказа това като не ни нападна докато оглеждахме храстите. Какво…
Той трепна и се рязко се извърна в посоката, от която бяха дошли. Тишината на нощта бе раздрана от страхотен рев. Той идваше от развалините.
Незабавно избухна смесица от викове, крясъци и писъци на агония. Над тях се издигаше звъна на стомана, но тези звуци напомняха по-скоро за клане, отколкото за битка.
Конан стоеше неподвижен, а момичето се притискаше към него ужасено. Шумът достигна едно кресчендо на лудост и тогава кимериецът се обърна и тръгна бързо към края на платото и осветената от лунните лъчи горичка. Краката на Оливия трепереха толкова силно, че тя не можеше да ходи, затова той я носеше и лудото биене на сърцето й постепенно започна да се успокоява, докато тя лешеже отпусната в ръцете му.
Те минаха през гората, но този път сенките не изглеждаха така заплашителни. Нощните птици се обаждаха сънливо. Виковете зад гърба им постепенно затихваха от разстоянието до неразбираеми слаби звуци. Някъде се обади папагал, с кънтящ дрезгав глас. „Ягколан йок та, цутала!“ Те се приближиха до водата и видяха галерата, чакаща на котва с бели платна блеснали под луната. Звездите вече избледняваха в очакване на зората.
4
В призрачната светлина на ранното утро, шепа измъчени, окървавени хора, залитайки се измъкнаха през дърветата на тесния бряг. Бяха четиридесет и четири и представляваха една стресната и деморализирана група хора. Задъхани от бързането, те се навлязоха във водата и помагайки си с ръце тръгнаха към галерата, но в този момент един суров глас ги накара да спрат и да се изправят.
На фона на просветващото небе те видяха силуета на Конан от Кимерия, изправен на носа с меч в ръка и черна грива, развяваща се от вятъра.
— Спрете! — заповяда той. — Не се приближавайте. Какво желаете, кучета?
— Пусни ни борда! — изграчи един космат бандит, опипвайки окървавения остатък от ухото си. — Нека се махнем от този дяволски остров.
— Ще разцепя главата на първия, който се опита да се качи — обеща Конан.
Те бяха четиридесет и четири срещу един, но силата беше у него. Жаждата за битки явно им беше избита от главите.
— Пусни ни борда, добри ни Конан — проплака заморец с червен пояс, който страхливо поглеждаше през рамо към смълчаната гора. — Толкова сме смачкани, хапани, драскани и бити, толкова сме измъчени от схватки и бягане, че нито един от нас не може дори да вдигне меч!
— Къде е онова куче Аратус? — осведоми се Конан.
— Мъртъв, заедно с останалите! Като че ли дяволи се изсипаха на главите ни! Започнаха да ни разкъсват преди още да сме се събудили — цяла дузина добри пирати загинаха в съня си. Развалините са пълни от сенки с огнени очи, разкъсващи зъби и остри нокти.
— Да! — намеси се друг корсар. — Трябва да са били демоните на острова, приели образа на отлети статуи за да ни заблудят. Ищар! Като си помисля, че легнахме да спим сред тях. Не сме страхливци. Бихме се срещу тях, доколкото един смъртен може да устои на силите на мрака. След това се разбягахме и ги оставихме да разкъсват труповете като чакали. Но без съмнение те ще ни преследват.