— Ах ти, хирканско куче! — произнесе привидението с акцента на варварин. — Дяволите на отмъщението са те довели тук!
— Козак! — възкликна Шах Амурат, отскачайки назад. — Не знаех, че някое от кучетата е избягало! Мислех, че всички вече сте се вкочанили в степта край Илбарс.
— Всички, но без мене, дяволите те взели! — извика другият. — О, как си мечтаех за подобна среща, докато се промъквах, пълзейки по корем през къпините или докато лежах под скалите и мравките гризеха плътта ми, или докато клечах в тиня, стигаща до устата ми… Как мечтаех, но не се надявах, че мечтата ми някога ще се сбъдне! О, богове на Ада, как жадувах за всичко това!
Кръвожадната радост на чужденеца бе трудна за издържане. Челюстите му скърцаха спазматично, а на почернелите му устни изби пяна.
— Стой назад! — заповяда Шах Амурат, наблюдавайки го внимателно.
— Ха! — възклицанието бе като излайване на горски вълк. — Шах Амурат, господарят на Акиф! О, дявол да те вземе, как ми харесва да те гледам пред себе си… ти, който нахрани лешоядите с другарите ми, който разкъсваше телата им с диви коне, който ги ослепяваше, обезобразяваше и осакатяваше … да, ах ти, куче, гадно псе! — гласът му се надигна във влудяващ писък и той скочи напред.
Ужасена от дивия му външен вид, Оливия със страх очакваше, че той ще падне още при първата размяна на удари. Луд или дивак, какво би могъл да направи той, гол, изправен срещу облечения в ризница управител на Акиф?
За един момент остриетата проблеснаха и като че ли нежно се докоснаха за да отскочат назад, а след това мечът се промуши покрай сабята и безмилостно се спусна над рамото на Шах Амурат. Оливия извика от жестокостта на този удар. Покрай звука на раздираната ризница, тя ясно дочу острото изпукване от счупването на ключицата. Хирканецът залитна назад с лице, което внезапно бе станало пепелявосиво и кръв потече през звената на ризницата му. Сабята падна от вдървените му пръсти.
— Пощада! — с труд произнесе той.
— Пощада ли? — в гласа на чужденеца се долавяше някаква нотка на лудост. — Пощада като онази, която ние получихме от тебе, свиня такава!
Оливия затвори очи. Останалото вече не беше схватка, а клане — френетично, отвратително, подтиквано от истеричното чувство на омраза и жестокост, породени от изтърпените в битки мъчения, от клането, мъченията, бягството, глада, жаждата и страха. Макар Оливия да знаеше, че Шах Амурат не заслужава милост или съжаление от никое живо същество, тя все пак затвори очи и запуши уши, за да се отърве от гледката на този ужасен меч, който се вдигаше и спускаше със звука на месарска брадва, и за да не чува гъргорещите звуци, които постепенно затихваха за да спрат съвсем.
Тя отвори очи и видя чужденеца да се извръща от кървавата купчина, която само смътно напомняше за човешко същество. Гърдите на мъжа се вдигаха и спускаха от изтощение или може би от страстта на чувствата; по веждите му бе избила пот, а дясната му ръка беше изплескана с кръв.
Той не заговори, без дори да хвърли поглед към нея. Тя го видя да се опътва през тръстиките, които бяха пораснали по самия бряг, да се навежда и да издърпва нещо. Една лодка тихо се плъзна по повърхността от скривалището си между стеблата. Изведнъж тя прозря намерението му и това я съживи към действие.
— О, почакай! — нададе тя вопъл, докато залитайки се затича към него. — Не ме оставяй! Вземи ме със себе си!
Той рязко се извърна и втренчи поглед в нея. В него беше настъпила някаква промяна. В налетите с кръв очи се бе появил разум. Като че ли кръвта, която беше току-що пролял, бе угасила огъня на треската му.
— Коя си ти? — осведоми се той.
— Наричат ме Оливия. Бях негова пленница. Избягах. Той ме проследи. Поради тази причина дойде до тук. О, не ме оставяй! Неговите войни не са далече. Те ще намерят трупа му … ще ме намерят край него … о-о-о! — тя простена от ужас и закърши белите си ръце.
Той я гледаше объркано.
— Но дали ще ти е по-добре с мен? — запита той. — Аз съм варварин и, доколкото мога да видя, те плаша.
— Да, страхувам се! — отвърна тя, обезумяла до степен да не може да го излъже. — Тялото ми настръхва само като те погледна. Но от хирканците се страхувам повече! О, нека тръгна с тебе! Те ще започнат да ме измъчват, ако ме намерят до мъртвия си господар.