— Идвай тогава — отдръпна се той и тя бързо се качи в лодката, пазейки се да не го докосне. Седна на носа, а той стъпи в лодката, изтласка я навътре с греблото и използувайки го вместо прът, намери пътя между тръстиките, докато накрая се озоваха на открито. След това се хвана на работа с двете гребла, правейки мощни, плавни, равномерни загребвания с мускули на ръцете и раменете, които се свиваха и отпускаха в ритъма на усилието му.
Настъпи тишина, през която момичето седеше сгушено на носа, а мъжът опъваше греблата. Тя го гледаше плахо, без да може да откъсне погледа си. Очевидно бе, че не беше хирканец, но и не приличаше на никоя от хайборейските раси. Имаше някаква вълча твърдост, която издаваше варварина в него. В чертите на лицето му, отчитайки мъките, следите от битката и криенето из блатата, прозираше една дива неопитоменост, но в тях нямаше нищо зло или изродено.
— Кой си ти? — запита тя. — Шах Амурат те нарече козак; да не си от онази банда?
— Аз съм Конан от Кимерия — изръмжа той. — Бях с козаките, както ни нарекоха хирканските кучета.
Тя смътно знаеше, че земята, която бе назовал, се простира на северозапад, отвъд най-отдалечените граници на различните кралства на нейната раса.
— Аз съм дъщеря на крал на Офир — каза тя. — Баща ми ме продаде на шемитски вожд, защото не исках да се омъжа за един принц на Кот.
Кимериецът издаде неясен звук на изненада.
Устните й се изкривиха в горчива усмивка.
— Да, понякога цивилизованите мъже продават собствените си деца като роби на диваците. Наричат расата ти варварска, Конан от Кимерия.
— Ние не продаваме децата си — изръмжа той, издавайки брадата си агресивно напред.
— Е, аз бях продадена. Но човекът от пустинята не се погаври с мен. Той искаше да си спечели благоразположението на Шах Амурат и затова аз бях единия от даровете, които той донесе в Акиф — града на пурпурните градини. И след това… — тя потръпна и зарови лице в дланите си. — Би трябвало вече да не знам що е позор — каза тя след пауза. — Но всеки спомен ме ужилва като бича, с който налагат робите. Живеех в палата на Шах Амурат, докато преди няколко седмици той тръгна начело на войските си за да влезе в битка с някаква банда нашественици, които вилнеели по границите на Туран. Вчера триумфално се завърна и бе вдигнат огромен пир в негова чест. Сред пиянството и веселбата намерих възможност да се измъкна от града с откраднат кон. Мислех, че ще се изплъзна, но той откри следите ми и около обед ме настигна. Успях да избягам на слугите му, но не и от него. Тогава се появи ти.
— Лежах скрит в тръстиката — изсумтя варваринът. — Аз бях един от онези безпътни пакостници, които палеха и грабеха по границите. Бяхме шест хиляди на брой — от различни раси и племена. Преди това по-голямата част от нас служихме като наемници на принц-бунтовник в източен Кот, и когато той сключи примирие с проклетия си суверен, останахме без работа. Така се отдадохме на грабежи из Кот, Замора и Туран. Преди седмица Шах Амурат ни хвана в капан край бреговете на Илбарс със своите петнадесет хиляди души. Митра! Небесата почерняха от лешояди. Когато ни разбиха, някои се опитаха да се измъкнат на север, други на запад. Съмнявам се дали някой е оцелял. Степите бяха покрити от ездачи, преследващи бегълците. Аз самият тръгнах на изток и накрая стигнах до края на блатата, които граничат с тази част на Вилайет. Оттогава се крия из мочурищата. Онзи ден конниците престанаха да претърсват тръстиката за точно такива като мене. Заравях се в земята като змия, хранех се с водни плъхове, които ловях и ядях сурови, подари липса на огън, на който да ги сготвя. Сутринта намерих тази лодка, скрита в тръстиките. Намерението ми беше да изляза в морето едва през нощта, но след като убих Шах Амурат знам, че кучетата му ще се появят скоро.
— И сега какво?
— Няма съмнение, че ще ни преследват. Дори да не забележат следите, оставени от лодката, които се постарах да скрия колкото можех, след като не ни намерят из мочурищата, те все пак ще се сетят, че сме тръгнали към морето. Но имаме аванс и смятам да опъвам тези гребла докато не стигнем някое безопасно място.
— А къде ще намерим такова? — запита тя без надежда. — Вилайет е само едно хирканско езеро.
— Има хора, които не мислят така — усмихна се Конан мрачно, — и най-вече робите, които са съумели да избягат от каторга за да станат пирати.
— Но какви са твоите планове?
— Югозападният бряг е заселван от хирканци в продължение на стотици мили. Очаква ни дълъг път преди да подминем северните им граници. Смятам да пътувам на север, докато не реша, че сме отвъд тях. След това ще завием на запад и ще опитам да изляза на суша в района на незаселените степи.