— Ами ако ни настигне буря или срещнем пирати? — попита тя. — И дали няма да умрем от глад из степите?
— Виж какво — напомни й той, — не съм те карал да идваш с мене.
— Извинявай! — наведе тя красивата си тъмнокоса глава. — Пирати, бури, глад — всичко това е по-добро от хората на Туран.
— Да! — тъмното му лице се навъси. — Още не съм приключил с тях. Успокой се, момиче. През това време на годината бурите са рядкост из Вилайет. А ако стигнем до степите, няма да умрем от глад. Аз съм израсъл в голи земи. По-скоро щях да свърша из тези проклети блата, с тяхната воня и хапещите мухи. Аз се чувствам добре из планините. А пиратите… — той загадъчно се усмихна и се наведе над греблата.
Слънцето се спускаше като нажежена медна топка в огнено езеро. Сините води на морето се сливаха със синевата на небето и двете се превръщаха в меко, тъмно кадифе, посипано със звезди и отражения на звезди. Оливия се отпусна на носа на леко поклащащата се лодка, задрямвайки. Тя имаше илюзията, че се носи във въздуха, със звезди над и под нея. Мълчаливият й спътник бе като изгравиран в по-меката тъмнина. Греблата му се движеха без да спират или нарушават ритъма си, сякаш той бе онзи митичен лодкар, който я прекарва през тъмното езеро на Смъртта. Но страхът й бе притъпен и, приспана от монотонните движения, тя се отпусна в по-дълбок сън.
Зората блесна в очите й, когато тя се събуди, чувствайки страхотен глад. Но причината за събуждането й бе някаква промяна в движението на лодката — Конан почиваше на греблата и гледаше над главата й. Тя разбра, че е гребал цялата нощ без да спира и се удиви на желязната му издръжливост. Изви се за да проследи погледа му и видя зелена стена от дървета и храсти, които се издигаха покрай самата вода и се простираха по цялата дължина на малък залив, водите в който лежаха неподвижни като от синьо стъкло.
— Това е един от многото острови, пръснати из това вътрешно море — каза Конан. — Смятат ги за незаселени. Чувал съм, че хирканците рядко ги посещавали. При това, по правило те се придържат към бреговете в галерите си, а ние изминахме дълъг път. Още преди залез вече не виждахме материка.
С няколко икономични загребвания той приближи лодката до брега и я привърза за корените на едно дърво, което бе порасло край самата вода. След това слезе от нея и протегна ръка за да помогне на Оливия. Тя я пое, леко примижа при вида на кръвта по нея, но почувства динамичната сила, която дремеше в жилите на варварина.
Едно лениво спокойствие се бе спуснало над гората, граничеща сис синия залив. Изведнъж някъде, далече навътре сред дърветата, една птица запя утринната си песен. Бриз се поне-се из листата и те зашумоляха. Оливия се улови, че напрегнато се вслушва в нещо, без да знае какво е то. Какво би могло да се крие из тези безименни гори?
И докато тя плахо надзърташе в сенките между дърветата, нещо изскочи в слънчевата светлина с пърхане на крила: огромен папагал, който кацна на застлания с листа плаж и се заклати там — един искрящ образ от нефрит в аленочервено. Той извърна качулата си глава настрани и огледа натрапниците с кехлибареното си око.
— Кром! — прошепна кимериеца. — Това е праотеца на всички папагали. Трябва да е на хиляда години! Погледни злата мъдрост в очите му. Какви ли тайни пазиш, мъдри дяволе?
Неочаквано птицата разпери пламтящите си крила, излетя от мястото си, изграчи: „Ягколан йок та, цутала!“ и с диво подобие на скърцащ, ужасен човешки смях се втурна между дърветата за да изчезне из сенките им.
Оливия замислено гледаше след него, чувствайки безименната студена ръка на някакво предчувствие да я погалва по гърба.
— Какво ли каза? — прошепна тя.
— Кълна се, че думите бяха човешки — отвърна Конан, — но на какъв език, това не бих могъл да кажа.
— Нито пък аз — присъедини се девойката. — И все пак, трябва да ги е чул от човешки устни. Човешки или … — тя се загледа в тайнствената гора и потръпна без да знае защо.
— Кром, гладен съм! — изръмжа кимериеца. — Мога да изям цял бизон. Ще потърсим плодове, но по-напред ще се почистя от засъхналата кал и кръвта. Криенето из блатата е гадна работа!
Той остави встрани меча си, влезе във водата до раменете и започна да се мие. Когато излезе на брега, здравите му ръце с бронзов загар блестяха, а черната грива вече не беше сплъстена. Сините му очи, в които продължаваше да искри онзи неугасим огън, вече не бяха мрачни или налети с кръв. Но тигровата гъвкавост на тялото му, както и страховития му външен вид се бяха запазили.
Той препаса меча си отново, направи жест на момичето да го последва и те напуснаха брега, мушвайки се под клоните. Под краката им се разстилаше зелен килим, който приглушаваше стъпките им. Очите им долавяха приказно красиви гледки между стеблата на дърветата.