След малко Конан издаде звук на задоволство при вида на златисто-червените топки, които на гроздове висяха от клоните. Показвайки с жест на момичето да седне на дънера на едно паднало дърво, той напълни скута й с екзотичния деликатес, а след това сам се зае с него.
— Ищар! — обади се той с пълна уста. — От Илбарс съм на водни плъхове и корени, изровени от вонящата кал. Този плод е достоен за дворцова трапеза, макар да не засища. Все пак ще ни е от полза да се нахраним добре.
Оливия бе твърде заета за да му отговори. След като задоволи най-острия пристъп на глада си, кимериецът започна да поглежда към красивата си спътница с повече интерес, отколкото бе показвал до момента, забелязвайки разкошните къдри на тъмната й коса, фината кожа с цвят на праскова и извитите очертания на гъвкавата й фигура, които късата туника разкриваше добре.
Завършвайки яденето, обектът на неговия интерес вдигна очи, срещна изгарящия му поглед, насочен през присвитите очи, промени цвета си и изпусна останките на плода от ръцете си.
Без да коментира той направи жест, че трябва да продължат експедицията си и надигайки се тя го последва извън дърветата на една поляна, в далечния край на която имаше плътни храсталаци. В момента когато излязоха на открито се чу раздиращ звук от храстите и Конан отскочи встрани като издърпа момичето след себе си, едва спасявайки се от нещо, което изсвистя през въздуха и се заби със сила в едно дърво.
Измъкнал меч, Конан се втурна през поляната и се хвърли в храстите. Настъпи тишина, а Оливия стоеше клекнала на тревата, изплашена и озадачена. Малко по-късно Конан се измъкна и по лицето му личеше, че нищо не разбира.
— В храстите няма нищо — изръмжа той. — Но имаше…
Той разгледа снаряда, който едва не ги бе улучил и недоверчиво изхъмка, сякаш не вярваше на очите си. Това бе голям гранитен блок, който лежеше на тревата в основата на дървото, което беше разцепил със силата на удара си.
— Странен камък за един необитаем остров — промърмори той.
Красивите очи на Оливия широко се разтвориха от удивле-ние. Камъкът представляваше симетричен блок, без съмнение издялан и оформен от човешка ръка. И, освен това, бе изумително масивен. Кимериецът го хвана с двете си ръце, разтворил широко крака и напрегнал възлите на мускулите на ръцете и гърба си, вдигна го над глава и го хвърли пред себе си с всичките сили на мишците си. Камъкът падна на няколко крачки. Конан изруга.
— Никой човек не може да хвърли тази скала през поляната. Това може да стане само с обсадна машина. Но в храстите нямаше балиста.
— А дали не е хвърлена с някаква машина отдалече — подсказа тя.
Той поклати глава:
— Не падна отгоре. Изхвръкна откъм храстите. Виж счупените клонки. Била е хвърлена, тъй както човек хвърля камъче. Но кой? И как? Ела с мене!
Тя неуверено го последва в гъсталака. След като прекосиха външния периметър от листнати високи храсти, те се озоваха в място, където растителността не беше така плътна. Абсолютна тишина се бе спуснала над тях. В пружиниращата под краката им трева не оставаха никакви следи. И все пак именно от тези храсти бе излетяла с убийствена скорост канарата. Конан се наведе близо до тревата около местата, където тя беше леко смачкана. Той поклати глава. Даже и за опитните му очи не бе ясно какво бе стояло или стъпвало тук. Погледът му се вдигна към зеления таван над главите им, към плътната повърхност от дебели листа и сплетени клони. Изведнъж той просто замръзна.
След малко се изправи и с меч в ръка тръгна в обратна посока, избутвайки Оливия пред себе си.
— Бързо да се махаме оттук! — прошепна той с глас, който вледени кръвта във вените на девойката.
— Какво има? Какво видя?
— Нищо — отговори той уклончиво без да прекъсва предпазливото отстъпление.
— Но какво беше все пак? Какво се крие в храстите?
— Смърт! — погледът му беше прикован в клоните, които скриваха небето.
Озовали се веднъж извън храстите, той я хвана за ръката и бързо я поведе през изтъняващата горичка. Скоро те тръгнаха нагоре по тревист склон, по който тук-там стърчеше по някое самотно дърво и излязоха на ниско плато, където тревата растеше висока, но дърветата бяха редки и пръснати. А в средата на това плато се издигаше дълга, широка постройка от ронлив зелен камък.
Те гледаха удивени. Никакви легенди не споменаваха за подобна постройка на който и да е е остров във Вилайет. Предпазливо пристъпвайки, те се приближиха, съзирайки мъха и лишеите, покриващи камъните, както и порутения покрив, през който надничаше небето. На всички страни имаше пръснати парчета зидария, полускрити из полюшващата се трева, създаващи впечатлението, че някога тук са се издигали много сгради, може би цял град. Сега обаче бе останала тази единствена постройка, чиито стени пиянски се подпираха една в друга сред преплетени лиани.