Те се бяха събрали около един човек, привързан за колона: строен, бял младеж със златни къдри над алабастрови вежди. Красотата му не беше съвсем човешка — това бе по-скоро красота на бог от сънищата, като изваян от жив мрамор.
Чернокожите войни се хилеха и му се надсмиваха на непознат език. Голото, гъвкаво тяло се извиваше под жестоките им ръце. Кръв се стичаше по бедрата, изваяни като от слонова кост и капеше по лъскавия под. Писъците на жертвата отекваха из залата. Изведнъж той надигна глава към тавана и небесата отвъд него и с висок страшен глас извика някакво име. Кинжал в една ебонитова ръка прекъсна вика му наполовина и златокъдрата глава се отпусна на гърдите.
Сякаш в отговор на този отчаян вик се разнесе засилващ се тътен, като че ли от колелата на небесна колесница и една фигура се появи пред убийците, материализирайки се от въздуха. Фигурата беше на мъж, но никой смъртен мъж не би могъл да има такава неземна красота. Имаше ясна прилика между него и младежа, който се бе отпуснал безжизнен на веригите си, но онази сплав на човещина, която бе смекчавала богоподобието на младежа, липсваше в чертите на странника — ужасен и неподвижен.
Чернокожите се свиха пред него с пламтящи присвити очи. Той повдигна ръка и заговори с богат на ниски тонове глас, а думите му отекваха през смълчаните зали. Изпаднали в транс, черните войни се отдръпнаха за да се подредят в редици покрай стените. Тогава изсечените устни на странника произне-соха заповедта на едно ужасно заклинание: „Ягколан йок та, цутала!“
С последната дума на този страховит вик черните фигури се вдървиха и замръзнаха. Върху крайниците им се спусна някаква странна втвърденост, някакво вцепенение. Странникът докосна веригите около младежа и те паднаха. Той взе трупа в ръцете си и преди да се извърне плъзна спокойно поглед по редиците от ебонитово черни фигури и той посочи към луната, която блестеше през отворите по стените. И те разбраха, тези напрегнати, очакващи статуи, които допреди малко бяха хора…
Оливия се събуди и се надигна в леглото си от листа, цялата обляна в студена пот. Сърцето й лудо биеше в гърдите. Конан спеше облегнат на колоната, отпуснал глава на мощните си гърди. Сребристите лъчи на късно изгрялата луна страхливо се прокрадваха през дупките в покрива и оставяха дълги бели линии по прашния под. Тя виждаше фигурите неясно и те бяха черни, напрегнати… очакващи. Борейки се с вълните на надигащата се истерия, тя видя лунните лъчи да осветяват пространството между колоните и статуите между тях.
Но какво бе това? Някакво раздвижване по сенките, върху които падаше лунната светлина. Парализиращ ужас я скова, защото там, където трябваше да се е настанила неподвижността на смъртта, сега се забелязваше движение: бавно потрепване, свиване на абаносово-черните крайници. В този момент тя разкъса силата, която я държеше няма и неподвижна и от устните й се разнесе писък на ужас. Конан скочи, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си.
— Статуите! Статуите!… О, Боже, статуите оживяват.
Едновременно с вика си тя скочи през пукнатина в стената, пребори се с възпиращите я лиани и се втурна да бяга, да бяга, да бяга — викаща, заслепена, обезумяла, докато една ръка не я спря, и тя отново изпищя, блъскайки в прегръдката, в която се бе озовала, и едва тогава един познат глас проникна през пелената на ужаса й. Тогава тя видя озадаченото лице на Конан под лунната светлина.
— В името на Кром, девойко, какво има? Да не си сънувала кошмар? — Гласът му звучеше странно и някак отдалече. Изхълцвайки, тя обви с ръце врата му, притисна се конвулсивно и се разплака.
— Къде са те? Преследваха ли ни?
— Никой не ни е преследвал — отговори й той.
Тя се поизправи и все още притисната към него, боязливо се озърна. Заслепението на страха я бе отвело към южния край на платото. Под тях беше склонът, чиито основи бяха скрити сред дебелите сенки на дърветата. В далечината тя видя руините, издигащи се в лунната светлина.
— Ти не ги ли видя? Статуите, движещи се, повдигащи ръце, с очи, блестящи в тъмнината?
— Не видях нищо — отвърна варваринът неспокойно. — Май съм заспал по-дълбоко от обикновено, защото отдавна не съм спал цяла нощ, но не мисля, че нещо би могло да влезе в храма без да ме събуди.
— Нищо не е влизало — тя се засмя истерично. — По-скоро нещо, което вече си беше там. Ах, Митра, а ние легнахме да спим между тях, както овцете лягат в кланицата!