— Но за какво говориш? — осведоми се той. — Събудих се от вика ти, но преди да имам време да се огледам те видях да се втурваш през дупка в стената. Последвах те, защото можеше да ти се случи нещо! Реших, че си сънувала кошмар.
— Така беше! — потръпна тя. — Но реалността беше по-страшна от съня ми. Чуй! — и тя му разказа всичко, което и се бе присънило и което мислеше, че е видяла.
Конан слушаше внимателно. Той не изпитваше естествения скептицизъм на по-изтънчените мъже. В неговата митология имаше място за духове, гоблини, некромансери. След като тя свърши, той остана замислен, разсеяно играейки се с меча.
— Значи, измъчвания младеж приличаше на високия мъж, дошъл по-късно? — обади се той след известна пауза.
— Приличаха си като син и баща — отвърна му тя и допълни неуверено — Ако мозъкът може да си представи потомък на божествената сила и човек, онзи младеж би олицетворявал такова сливане. Боговете на далечното минало понякога се сношавали със смъртните жени, твърдят легендите.
— Какви богове? — промърмори той.
— Онези безименни, забравени богове. Кой знае? Те са се върнали под спокойните води на езерата, в тихите сърца на хълмовете, в просторите отвъд звездите. Боговете не са по-постоянни от хората!
— Но ако онези фигури са само хора, превърнати в железни статуи от някакъв бог или дявол, как биха могли да се съживят?
— Магията е свързана с луната — каза тя, все още треперейки. — Той посочи към луната: докато ги осветява луната, те ще живеят. Аз вярвам в това!
— Но ние не бяхме преследвани — възрази Конан, хвърляйки поглед към мрачните руини. — Трябва да ти се е сторило, че се движат. Мисля да се върна и да проверя.
— Не, не! — извика тя, притискайки се към него още по-силно. — Може би магията ги задържа в залата. Не се връщай! Ще те разкъсат! О, Конан, нека се върнем в нашата лодка и се махнем от този ужасен остров. Хирканският кораб сигурно вече ни е подминал! Нека да тръгваме!
Тя бе така настойчива в молбите си, че Конан бе впечатлен. Любопитството му по отношение ма статуите се балансираше от суеверието му. Враговете от плът и кръв не го плашеха, колкото и неблагоприятно да биваше съотношението на силите, но дори и слаб намек за нещо свръхестествено събуждаше в душата му целия чудовищен инстинктивен страх на варварина.
Той хвана момичето за ръката и те се спуснаха по склона и навлязоха в гъстата гора, където листата нещо шепнеха, а безименни птички сънливо се обаждаха. Под дърветата се бяха настанили сенки и Конан заобикаляше най-гъстите участъци. Очите му непрестанно скачаха от едната страна към другата и често се вдигаха към клоните над главите им. Той се придвиж-ваше бързо, но предпазливо и ръката му бе обхванала момичето през кръста с такава сила, че то се чувстваше по-скоро носено, отколкото насочвано. Никой не проговори. Единственият звук беше неспокойното, задъхано дишане на девойката и шума от малките й крака, плъзгащи се между тревите. След известно време те се приближиха до водата, която хвърляше сребристи отблясъци под лунната светлина.
— Трябваше да вземем и плодове — прошепна Конан, — но без съмнение ще намерим и по другите острови. Дали ще тръгнем сега или по-късно е все едно — до разсъмване остава съвсем малко…
Гласът му заглъхна. Носа на лодката все още бе привързан за стърчащия клон на дървото, но другият й край представляваше натрошена развалина, полупотънала в плитката вода.
Оливия задавено извика. Конан рязко се извърна с лице към плътните сенки и зае приведена заплашителна поза. Нощните птици изведнъж се смълчаха. Над гората надвисна покой. Клоните спряха да се поклащат от бриза, но някъде там нещо се промушваше между листата.
С бързината на огромна котка Конан сграбчи Оливия и се втурна. Той се носеше през сенките като фантом, но над главите им и зад тях се чуваше загадъчно шумолене на листа, което неумолимо се приближаваше все по-близо. И тогава лунната светлина ги блъсна в лицата и те вече тичаха нагоре по склона към платото.
След като се изкачиха, Конан пусна Оливия и се обърна за да изгледа ядно залива, който току-що бяха изоставили. Листата се разтърсиха неочаквано от бриза, но това беше всичко. Той поклати гривата си с гневно изръмжаване. Оливия прилази към краката му като изплашено дете. Тя вдигна очи към него и те бяха като два тъмни кладенеца на ужаса.
— Какво ще правим, Конан? — прошепна тя едва чуто.
Той погледна към руините, а после обратно към гората под тях.
— Отиваме на скалите — обяви той, като й помагаше да се изправи на крака. — Утре ще направя сал и ще потърсим късмет отново в морето.