Хванали се бяха, точно както си знаеше.
После, докато се питаше дали са намерили и Стив Конърс, успя да пролее няколко сълзи и да изрази скръб и съчувствие. Друго бе сторило това, което не бе успял да свърши ревящият прибой.
— Боже милостиви! — възкликна тя.
— Какво е станало с нея?
Един от лекарите вдигна поглед.
— Акули. Не ми е ясно какво е търсела във водата, но едно е сигурно: оказала се е на неподходящо място в неподходящ момент. Щом първата я е захапала, вече не е имала никакъв шанс.
Тялото на Ейми бе неузнаваемо. Дясната й ръка изцяло липсваше, както и половината от левия крак. Стомахът й бе разпран и там, където някога са били вътрешностите й, зееше страховита дупка.
На много места плътта бе оглозгана до кокал, а самите кости, като че ли се крепяха само на късчета хрущял. Дори главата й не бе пощадена при атаката.
Задната част на черепа й изцяло липсваше и назъбените краища на зейналата кухина, където би трябвало да е мозъкът, бяха изпопукани и неравни.
«Точно както предполагаше Джордж Енджърсол — помисли си Хилди.
— Няма и следа от работата му с триона, малкото чукче и клещите.»
— Ами мозъкът й? — промълви тя.
— Какво е станало с него?
Лекарят поклати глава.
— Нещо го е отмъкнало. Вероятно акула, а може и морска видра.
Видрата сигурно го е изсмукала като охлюв от черупката му.
Хилди изстена и се извърна тъкмо да зърне как, застанал до нея, Джош Маккалъм попива всяка дума.
— Джош? Ти какво търсиш тук?
— Ами… аз открих Ейми. — Гласът му едва се чу. Той не откъсваше поглед от останките на приятелката си.
— Бяхме с Джеф. Търсехме Стив.
Преди тя да успее да каже нещо, една от полицейските радиостанции записука. И Джош, и тя се извърнаха и наостриха уши, Висок полицай се обади, после слуша миг-два и обеща веднага да прати неколцина. Постави радиостанцията обратно в калъфа й на колана си, забеляза жената и веднага се сети, че я познава от разследването около смъртта на Адам.
Един от моите хора току-що е намерил някакъв пуловер рече той.
— Горе на скалите, където е панорамата. Хилди направи озадачена физиономия.
— Пуловер ли? — попита тя.
— Какъв…
— С името на Ейми Карлсън върху етикетчето на гърба. Търкалял се на земята, сякаш някой го е изпуснал.
— Тя се изненада още повече.
— На панорамата ли? Какво ще търси там?
Погледът на полицаят помръкна. Той разбра, че Хилди още не знае всичко.
— Във водата има кола, госпожо Креймър. Не сме я извадили, но успяхме да разчетем номера. Собственост е на един от вашите преподаватели. На Стив Конърс.
— Мили Боже! Да не би да предполагате…
— Още нищо не предполагаме, госпожо Креймър. Но бихме желали да научим всичко за него. Понякога и дребните детайли са от полза.
Хилди поклати глава.
— Та той е при нас едва от този срок. Толкова обичаше децата…
Полицаят присви очи.
— Май малко е попрекалил с обичта, ако сте наясно за какво говоря.
Възпитателната кимна.
— Най-добре ще е да известя родителите на Ейми — въздъхна тя.
— Джош, май ще трябва да се върнеш в училище с мен. — Когато се обърна към мястото, където само преди миг стоеше момчето, от него нямаше и следа.
Малко след пладне Хилди Креймър отново се спусна с асансьора до тайната лаборатория под мазето на дома. Озовала се под дразнещата светлина на облицования с бели плочки коридор, тя изобщо не надзърна в умивалнята и операционната, в които се бе превърнала бившата столова на сина на Юстас Барингтън, ами бързо се запъти към вратата в дъното. Набра секретния код на клавиатурата до нея и влезе в реконструираното помещение, където понастоящем се помещаваше ядрото на Енджърсоловия проект за изкуствен разум. В съседната стая — на времето спална ниша, но вече плътно изолирана от лабораторията със стъклена преграда — се мъдреше зловещ на вид компютър «Кройдън». Черните корпуси-близнаци, побрали широката му гама от микропроцесори, приличаха на непълен, около два метра висок кръг. Те правеха впечатление в тясната стая, изглеждаха някак си извисени и самотно величави в обезпрашената, с идеален климат среда. Най-мощният компютър в света бе колкото чувствителен, толкова и бърз, и когато Алекс Кройдън, изобретателят му, проектираше монтажа му в тази стая, той се погрижи рожбата му да е изложена на колкото се може по-малко замърсители. За съществуването на компютъра знаеха само Кройдън, Джордж Енджърсол, Хилди Креймър и шефът на една от най-големите компании-производителки в Силиконовата долина. Никой друг даже не подозираше, че той е тук.