Джордж Енджърсол се поуспокои.
— Съобщи ли на родителите й?
— Вече пътуват насам — отвърна Хилди и кимна.
— Предполагам, че ще пристигнат по някое време следобед. Не мисля, че ще е много приятно, но ще се справим. Въпреки това подозирам, че ще загубим още няколко от учениците си. Два смъртни случая за две седмици на повечето от родителите ще им се видят множко.
— Предполагам, че ще се справиш — усмихна се той.
— Какво толкова, ако ни напуснат неколцина, щом тези, които са ни нужни, остават.
— Де да можех да съм сигурна — отвърна Хилди, — но не съм.
Вторачи се в левия съд.
— Всичко наред ли е? — запита тя тревожно и се сети какво бе станало миналата година, когато прехвърлиха мозъка на Тими Евънс в една от стъклениците и той внезапно умря тъкмо когато бе на път да се пробуди. И макар Енджърсол да твърдеше, че проблемът е в самия мозък на Тими, за себе си тя бе почти сигурна, че на практика е допусната някаква грешка в програмирането.
Убедена бе, че данните, подавани към мозъка на Тими Евънс, са били грешни и вместо да го накарат да дойде на себе си, кой знае защо го убиха.
И все пак нито тя, нито Енджърсол щяха някога да научат какво точно се случи с Тими. Но Адам, за разлика от Тими, оцеля.
— Някакви признаци на влошаване? — настоя тя.
— Адам няма да се превърне във втори Тими Евънс — ледено отвърна Енджърсол и й даде да разбере, че знае какво я мъчи.
— Всъщност той се справя дори по-добре, отколкото очаквах. Виж! — Пръстите му затропаха по клавиатурата и на екрана, монтиран над бюрото на Енджърсол, се появи мозък.
— Ето как изглеждаше мозъкът на Адам преди двадесет и четири часа. Но забележи какво става! — Натисна още няколко копчета и на монитора върху първото се насложи второ изображение.
— Ето там. — Той почука по екрана с крайчеца на химикала си.
— Виждаш ли?
За миг Хилди се взря в екрана, после поклати глава.
— Какво всъщност трябва да видя?
— Чакай малко. Нека го увелича. — С помощта на мишката той очерта малко квадратче около част от изображението, после набра още команди.
— Ето. Виждаш ли?
Тя широко разтвори очи, когато най-сетне разбра какво има предвид Енджърсол.
Мозъкът в лявата стъкленица — този на Адам Олдрич — нарастваше.
— Не съм и мислила, че подобно нещо е възможно.
— Нито пък аз — съгласи се Енджърсол.
— А и още не съм съвсем сигурен точно защо става така. Но нараства именно челният лоб, делът от мозъка, отговорен за мисленето. Не само е жив, Хилди, а и нараства. Успяхме. Успяхме да свържем човешки мозък с компютър. И то жив и още функциониращ.
Това, което ставаше на екрана вдясно, изведнъж привлече погледа на Хилди. Докато се взираше, графики, само преди миг в покой, взеха да трептят, а после и да криволичат нагоре-надолу. Тогава оживяха още две черти, едната внезапно се стрелна до горната част на екрана, преди да застане хоризонтално, изравни, другата пък бързо се къдреше, замираше, а после отново се назъбваше.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво става?
— Ейми — отвърна Джордж Енджърсол.
— Пробужда се.
21
Мрак.
Щом и последното влияние на наркотика отшумя, умът на Ейми Карлсън бавно взе да идва в съзнание — непознато досега съзнание.
Озова се сред непроницаема тишина и мрак и нададе ужасен писък.
Но нищо не последва.
Не усети нищо в гърлото си, нито пък в ушите й прозвуча звук.
И все пак в ума й писъкът проехтя, зазвуча отвсякъде и заглъхна, а после пак се извиси.
Дали пък не бе изпищяла втори път?
Не знаеше, защото всичко познато, което придаваше смисъл на съществуването й, го нямаше.
Целият свят бе изчезнал и тя имаше чувството, че виси в някакъв вакуум, сам-самичка в непроницаем мрак и тишина, че се задушава. Опита се да диша, да напълни дробовете си с въздух.
И отново нищо. Не усети свеж въздух да нахлува в дробовете й, не изпита никакво облекчение. Обзелият я ужас не намаля.
Обзе я паника. Не може да диша. Ще умре.
Пак понечи да извика, да нададе вик за помощ, но отново не последва нищо.
В ума й се появиха думи, но нито усещаше езикът й да помръдва, нито устата й да се отваря, за да ги изрече.
Още веднъж се опита да си поеме въздух и отново не усети нищо, тялото й сякаш отказваше да се подчини на командите на ума й. Парализирана.
Беше се парализирала!
Но как се бе случило това?
Щом се опита да следва пътя на логиката, паниката бавно за извира от мрака и напълно я обгърна. Зави й се свят. Умираше! Ето какво ставаше с нея!