За големината им, за цветовете им, за това в кои части на света се срещат. Видя даже гнездата им и дори яйцата в тях. Но откъде идеше всичко това? Приличаше на…
Умът й се вцепени, ужасен от постепенно оформящата се идея, която той се блазнеше да отхвърли още от мига на хрумването й.
И все пак…
Сети се за компютъра, който бе видяла преди по-малко от месец, и за неговия оптичен екран, върху който излизаше едновременно цял диск със записана информация колкото в една енциклопедия и цялата тази информация се дигитализираше и се снабдяваше с препратки, така че само като се избереше индексът им с леко прищракване на мишката, се появяваха картинки, карти и схеми, дори се чуваха откъси от музика и речи, произнесени от хора, умрели доста преди да си се появил на този свят.
На Ейми това й се стори такова вълшебство, че помоли баща си да й го купи, но той само се усмихна загадъчно и й подхвърли да се отнесе към Дядо Коледа.
Тя моментално разбра, че ще го има, че баща й ще й го подари за Коледа, и забута случката в дъното на паметта си, сигурна, че ще го получи, че само след няколко месеца екранът и дискът ще са нейни и ще може да ги свърже с компютъра, който я чакаше в спалнята й. Свързани с компютър.
А сега в ума й ставаше почти същото, както когато с помощта на мишката прелистваше енциклопедията, записана върху диска. Само дето мозъкът й играе ролята на мишка.
Мислите й запрепускаха лудешки, замяркаха се образи, свързваха се с други образи, разпадаха се и пак се появяваха. Компютърна мишка.
Истинска мишка. Мишка в клетка.
Котка в клетка. Котка, изтезавана да избира.
И на нея се наложи да избира.
Между високия трамплин и въжето с възлите. Обзе я паника.
Сълзи.
Избухнала в сълзи, бягаше от басейна. Опити.
Опити с разума, реакциите, избора.
Избор, който не успя да направи.
Поиска да си отиде вкъщи и Хилди уж й разреши.
А и даде приспивателно. Голяма доза, тъкмо да изпадне в несвяст.
И да не си тръгне. Но нали не можеха да я държат като затворник? Родителите й щяха да дойдат да я търсят. Майка й ще поиска да знае къде е тя.
Още образи.
Погребение.
Погребението на Адам Олдрич.
Плачещата му майка.
Плаче за умрелия си син.
Умрял ли?
Да не би и тя да е умряла? Това ли бе станало? Не. Не е мъртва. Ако е мъртва, няма да е сама. Знаеше как изглежда Раят, безброй пъти си го бе представяла. Тревист хълм, изпъстрен с диви цветя и дребни животинки. Отгоре струи ярък сноп светлина, подобно на дъга, блеснала от безоблачните небеса, и ангели, които я очакват. Познати ангели — нейните баба и дядо, които почти не си спомняше, понеже починаха, когато бе съвсем малка. Но ако наистина е умряла, те щяха да я посрещнат в светлините на дъгата навръх хълма, разперили ръце за прегръдка, приветствувайки я в новия й дом.
Ами ако бъркаше? Ами ако изобщо не бе отишла в Рая, а в Ада?
Да не би окръжилият я мрак да е мракът на Ада?
Не! Не беше лоша и нямаше какво да търси в Ада! А ако е умряла, щеше да усети! Не можеше да не усети! А и не се чувствуваше мъртва. Беше си жива и здрава, но се бе озовала в някакъв непонятен й свят.
Свят, в който бе лишена от сетива. Нито виждаше нещо, нито чуваше, нито пък можеше да подуши и да вкуси нещо.
И въпреки всичко бе жива. Сякаш умът й продължаваше да съществува извън тялото й.
Извън тялото й!
Взе да се сеща за подочути неща, за откъслечни реплики от разговори.
«Навярно Адам не е мъртъв.»
«Навярно просто си е тръгнал.»
Но нали намериха тялото му. Смазаното му от влака тяло.
Какво ли става, когато влак блъсне човек?
Моментално през ума й запрелитаха числа. Теглото на локомотива и скоростта му.
Якостта на костите.
Изчисли коефициента на гъвкавост и издръжливост на удар.
Числата летяха като бесни в ума й и изведнъж получи отговора.
Смазва го. Влакът ще смаже черепа и мозъка на Адам и той ще умре на място.
Ами ако мозъкът му изобщо го няма в черепа.
Ами ако мозъкът е бил изваден, както май и нейният е бил отделен от тялото й?…
Умът й отново заработи трескаво и започна да задава още въпроси, а отговорите им му отнемаха също толкова време, колкото и самите въпроси.
Илюстрации от анатомията на човека изпърхаха в ума й, едни след други се трупаха нови данни, умът й ги възприемаше без остатък, обработваше ги, усвояваше ги.
Започна да разбира как функционират отделните системи на тялото й.
И колко малко от тях са нужни за поддържането на мозъка й жив.