Изхвърленото на брега тяло било обезобразено до неузнаваемост. Не им било известно точно от какво е умряла Ейми.
— Питай ги да не би да имат грешка! — настоя застаналата до Франк Маргарет, докато той разговаряше с полицията, и се досещаше от откъслечните му отговори какво казва човекът на другия край на линията.
— Питай дали е възможно да имат грешка!
Те неохотно се съгласиха, че наистина съществува нищожна възможност тялото да не е на Ейми. И точно в тази възможност се вкопчи Маргарет, като отказа да приеме, че единствената й щерка — едничкото дете, което изобщо й бе съдено да роди, след като миналата година й откриха рак — я няма.
А сега Хилди Креймър, заявявайки, че несъмнено момиченцето, изхвърлено от вълните тази сутрин, е Ейми, унищожи и последната й крехка надежда. И въпреки това тя все още побеждаваше истерията, с която се бореше от почти четири часа, от мига, когато непозната вцепененост запълзя по тялото й, тръгвайки някъде от дълбините на стомаха й и стигайки до връхчетата на пръстите й.
— Как? — промълви тя.
— Как се е случило?
Възпитателката седна на стола си и се постара да добави към почтения си вид изражението, към което обикновено прибягваше при такива случаи, когато се налагаше да създаде впечатление, че е също толкова съкрушена от загубата на детето, колкото и родителите му.
— Вчера бе разстроена — започна тя. Знаеше, че не може да не каже на семейство Карлсън за случилото се, но грижливо подбираше думите, за да го представи в най-благоприятна светлина. Бавно разказа за експеримента, в който участвува Ейми, като изрично подчерта, че всичко е станало абсолютно доброволно.
— Съжалявам, но трябва да ви призная, че на края тя се разплака. Явно си помисли, че така или иначе не успя да се справи, макар и експериментът съвсем да не бе изпит, а просто опит да се определи начинът, по който хората вземат решение. Както и да е, после поговорихме с нея надълго и нашироко и аз я успокоих. Но очевидно след разговора е отишла някъде. Боя се, че от този момент всички нейни следи се губят.
Франк Карлсън се извърна от прозореца, като не сваляше очи от Хилди.
— Следите й се губят, така ли? — повтори той.
— Съжалявам, но настоявам да ми кажете какво точно значи това. Тя си пое дълбоко дъх.
— Искам да кажа, че не можахме да я открием. Напусна студентското градче и просто изчезна. Цяла нощ охраната я търси, а също и няколко души от учителите. Дори един от възпитаниците ни участвува в търсенето.
Маргарет Карлсън я погледна недоверчиво.
— Искате да кажете, че Ейми я е нямало цяла нощ? — запита тя.
— И не ни уведомихте?
Хилди вдигна безпомощно рамене.
— Трябваше, макар и да не виждам смисъл. Уведомихме полицията, но честно да си призная, както стояха нещата снощи, не можехме да разчитаме на пълното им съдействие, тъй като детето не липсваше от двадесет и четири часа, а и не разполагахме с неопровержими доказателства за някакво… злодеяние…
— Значи нищо не сте направили — изрече Франк Карлсън с твърд глас.
— Не сте си мръднали пръста, докато дъщеря ми е умирала.
— Направихме всичко по силите си, господин Карлсън — отвърна Хилди, позволявайки си гласът й да прозвучи властно. Опитваше се отново да овладее разговора.
— Ако зависеше от мен…
— Но какво стана? — намеси се Маргарет.
— Още не ми е ясно как се е озовала в океана.
Възпитателката нервно облиза долната си устна.
— Полицията все още разследва случая, но, изглежда, един от преподавателите ни, Стивън Конърс, е намерил Ейми късно снощи или рано тази сутрин.
Маргарет Карлсън ахна.
— Намерил я е! Но след като я е намерил… — Внезапно млъкна. Беше объркана.
— Той къде е? Защо не е…?
— Боя се, че това, което трябва да ви съобщя, е доста трудно — прекъсна я Хилди.
— Смятаме, че и Стивън Конърс е мъртъв.
Франк не сваляше очи от нея.
— Мъртъв ли? Какви ги разправяте? В полицията не ми казаха нищо за…
— Все още не са открили трупа му, но, изглежда, той и Ейми са били заедно в колата. Неизвестно как тя е скъсала предпазната верига, паднала е в пропастта и оттам в океана — Хилди разказваше бавно грижливо измисления си разказ и гледаше да изрече колкото се може по-малко, но намекваше за всичко пропуснато.
Когато свърши, родителите останаха като гръмнати. Гледаха я втренчено.
— Искате да кажете, че този преподавател може да си е позволил нещо с дъщеря ни, така ли? — най-сетне произнесе Франк Карлсън. Лицето на Хилди се изопна.
— Все още не сме съвсем сигурни какво се е случило — започна тя, — но… не изключваме и тази възможност…