Выбрать главу

Маргарет Карлсън рухна на стола си, съкрушена от току-що чутото. Зарови лице в ръцете си и тялото й се разтърси от ридания.

— Не… — простена тя.

— Не Ейми. Не и мъничката ми Ейми…

Мъжът й я прегърна и й помогна да се изправи, без да обръща внимание на напиращия в гърлото й протест.

— Ако това, което ни съобщихте, е вярно, госпожо Креймър, можете още днес да затворите това училище. Защото, повярвайте ми, ако не го направите, до идната седмица ще помогна за това лично.

Хилди стана, заобиколи бюрото си и застана отпред.

— Господин Карлсън, влизам ви в положението, но докато не разберем точно какво се е случило…

— Мисля, че вече ни казахте какво се е случило — гневно извика той. Хилди стоеше пред бюрото си като замръзнала. Франк, подкрепяйки съпругата си с една ръка, рече:

— Хайде, Маргарет. Да видим къде да отседнем, докато решим как да постъпим.

Възпитателката направи крачка напред с протегната ръка, сякаш искаше да го докосне, но той я отмина, без да й обърне внимание.

— Оставете на нас, господин Карлсън — продума тя, но той, вече на прага, поклати глава и изръмжа:

— Сами ще уредим всичко необходимо. Мисля, че вие вече сторихте повече, отколкото трябваше.

После излезе и остави Хилди сама в кабинета й.

Изобщо срещата им не протече добре.

Сигурно и двамата Карлсън, и Франк, и Маргарет, бяха дотолкова потресени от вестта за случилото се, че дори не можеха да разсъждават като хората. Навярно от шока и двамата не бяха на себе си, най-вече Маргарет.

Да, но Франк се разгневи.

Хилди трескаво се опитваше да реши как да постъпи.

После й стана ясно, че не е нужно да прави нищо, защото въпреки заканите си Франк Карлсън едва ли щеше да постигне нещо.

В крайна сметка щяха да обвинят Стив Конърс за смъртта на Ейми Карлсън, а не Академията. Това опростяваше задачата й в сравнение с първоначалния й план.

В края на краищата Франк Карлсън можеше да заведе дело срещу училището, че не са успели да предотвратят самоубийството на Ейми.

За убийството й обаче изобщо не можеше да обвинява училището, тъй като личността на Стив Конърс до тази сутрин бе абсолютно неопетнена.

Да, Франк Карлсън нищо не можеше да стори, реши Хилди доволна.

* * *

Късно същия следобед Джош лежеше на леглото си и се опитваше да разсъждава. Изминалият ден представляваше само едно размазано петно. И действително, още като се извърна и се отдалечи от Хилди Креймър, оставяйки я да разговаря с полицая, той отхвърли в ума си току-що чутото, понеже не можеше да се отърве от чувството, че всичко това не се случва с него.

Стив да убие Ейми!

Изключено!

Та Стив бе приятел на Ейми. А и негов!

Веднага отхвърли тази мисъл, като си казваше, че сигурно е станала някаква грешка.

Може колата във водата изобщо да не е негова. Или пък може да е била открадната.

Дори още не бяха намерили Стив. Може изобщо да не е мъртъв.

Докато се препъваше по плажа и си пробиваше път сред множеството, без да обръща внимание на въпросите, които сякаш валяха отвсякъде, умът му трескаво работеше и му идваха какви ли не идеи.

Може учителят да е спрял да вземе някой автостопаджия и той първо да го е пребил и да го е зарязал край пътя, а после да се е върнал да му вземе колата.

Навярно точно сега Стив лежи някъде в несвяст.

Джош изкачи бегом стъпалата и пое по пътя, като приближаваше всеки завой с нарастваща надежда, уверен, че непосредствено след него ще намери Стив да лежи на банкета и тъкмо да идва на себе си.

Но колкото повече приближаваше селцето, толкова повече надеждите му се стопяваха. Запъти се обратно към Академията. По пътя се опитваше да си внуши, че щом пристигне, той ще го очаква.

Но даже и това да станеше — а то нямаше — не би могъл да върне Ейми.

Ейми.

От ума му не излизаше обезобразеното й телце и оголените кости на местата, където плътта й бе отхапана.

Но най-жив бе споменът за зеещата кухина на тила й, кухина, в която се беше намирал мозъкът й.

До края на деня, докато търсеше отговор на зададените му от останалите възпитаници на Академията въпроси, този образ все се мержелееше пред очите му. И когато за пореден път разказваше как морето е изхвърлило тялото в краката му, в съзнанието му неизменно зейваха огромната дупка на тила й и странната пустота вътре, където би трябвало да се намира мозъкът й.

Би трябвало, но не беше.

Сети се за мнението на полицаите, че някакво животно, най-вероятно морска видра, го е изсмукало.

Но сред хаоса от въпроси, на които се опитваше да намери отговор, той все се питаше едно и също. Най-сетне, един час преди вечеря, след като успя да накара дори Джеф Олдрич да го остави на мира, се уедини в стаята си.