Лежеше там и за стотен път се питаше дали да се обади на майка си. Щеше ли тя изобщо да изслуша какво е станало? И ако го изслушаше, как щеше да постъпи?
Дали няма да дойде и да го прибере в Едем.
Но на него не му се връщаше в Едем.
Още не, засега.
Преди да разбере какво всъщност се е случило както с Ейми, така и със Стив Конърс, не можеше и дума да става за връщане!
Защото нещо в мозъка му, нещо, което все му се изплъзваше, му подсказваше, че нито една от версиите на полицията не е вярна.
Лежеше по гръб съвсем неподвижен, опитваше се да се успокои и да се концентрира върху мислите, мержелеещи се току под носа му, да ги извика на преден план в ума си и да ги изследва.
В съзнанието му приглушено започнаха да отекват слова.
«Адам не искаше да умре.»
«Просто искаше да се измъкне от това тъпо място.»
Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол…и компютърът му. Компютърът му. Но какво ли значеше това?
Отново в ума му изникна кухият череп на Ейми, но след миг друг спомен изплува и го избута.
Котката.
Котката, с която експериментираха цяла сутрин.
С отворен череп и части от мозъка, извадени от строя с лазер. Котката ослепя, оглуша и нищо не усещаше.
Но продължаваше да живее.
И тогава чу гласа на доктор Енджърсол:
«По-голямата част от мозъка при животните е заета с елементарната задача да реагира на дразнители и да поддържа телесните функции.» Гласът сякаш кънтеше в главата на Джош, той чуваше всяка дума от казаното от директора онази сутрин. Последва миг на ослепителна яснота и като че ли синьо-бяла мълния проряза ума на Джош. Всичко си дойде на мястото.
Експериментът с котката нямаше нищо общо с изкуствения разум. Целеше единствено да се замислят каква голяма част от собствените им мозъци е заета с поддържане на телата им живи.
Ами ако тялото го няма…
Умът на Джош заработи бързо и изводите от хрумването му започнаха да се оформят.
Ако се извади мозъкът от тялото и се запази жив…
Думите на Джеф отекнаха отново: «Адам не искаше да умира. Тук му харесваха само часът на доктор Енджърсол и компютърът му.»
Възможно ли е? Възможно ли е Адам да е сторил тъкмо това? Позволил е на доктор Енджърсол да извади мозъка му и да го свърже с компютър?
Ледени тръпки побиха Джош. Той се разтрепера при тази мисъл. Невероятно! Невъзможно!
Дали наистина е така?
Котката.
По принцип, макар и да отделиха мозъка на котката от тялото й, той продължи да живее.
Та нали със собствените си очи видя тялото на Ейми, видя, че мозъкът й липсваше.
В този миг на вратата тихо се почука и момчето едва не падна от леглото, когато чу гласа на Хилди Креймър:
— Джош? Аз съм Хилди. Може ли да вляза?
Трескаво мислеше. Какво да прави? Да й зададе ли всички въпроси, които внезапно му дойдоха наум? Ами ако тя знаеше какво се е случило с Ейми?
Ами ако и тя помагаше на доктор Енджърсол?
Налагаше се да се престори, че изобщо не се досеща! Само ако усетеше какви мисли му минават през ума…
Джош стана от леглото, пристъпи към вратата и едва я открехна. Притеснена, Хилди се пресегна и я разтвори широко.
— Добре ли си, Джош?
Той тръсна глава, отстъпи крачка назад и я пусна да влезе.
— П… просто съм изморен, това е всичко — заекна той под втренчения взор на възпитателката.
— Нищо чудно и да не ти е добре — каза Хилди колкото се може по-утешително.
— Знам какво ти е точно сега. Ейми беше най-добрата ти приятелка, нали?
Джош кимна и не каза нищо. Защо ли се бе качила при него? Наистина ли се безпокоеше, или искаше нещо друго?
— Сметнах, че навярно ти се иска малко да си побъбрим за станалото — обясни тя, намести се на леглото и потупа с ръка до себе си, подканяйки го да седне до нея.
— Сигурно да я намериш в такова състояние е било ужасно преживяване.
Джош не помръдна.
— Нищо ми няма — рече той.
— Просто… просто не мога да свикна с мисълта, че Ейми е мъртва.
Жената кимна съчувствено.
— Пък не сме познавали твърде добре и господин Конърс, нали?
Той се подвоуми, но някак си успя да кимне с глава.
— Предполагам, че се е държал добре с мен, за да спечели доверието на Ейми.
Внимателно следеше реакцията на Хилди.
Въобрази ли си, или тя наистина се поусмихна?
— Неприятно — въздъхна възпитателката — но понякога се случват и такива неща.