— Но Ейми…
— Ейми бе прекрасно момиче — отвърна Хилди.
— Всички я обичахме и никога няма да я забравим. — Подвоуми се само миг, после се взря дълбоко в очите му.
— Обади ли се вече на майка си?
Джош поклати отрицателно глава.
— А не искаш ли?
Той дълбоко си пое въздух.
— А… ами не знам — заекна.
— Боя се, че ако й кажа какво е станало, може да ме накара да се върна у дома.
— А ти не искаш, така ли? Джош кимна.
— Искам да остана тук — рече той.
— Харесва ми.
Хилди протегна ръце.
— И аз се радвам, че си тук — заяви тя.
— Пък и ми се струва, че точно сега имаш нужда от прегръдка. — Тя се усмихна.
— И макар да съм сигурна, че и аз имам нужда, не ми идва наум кого другиго да прегърна.
Джош отново усети ледените тръпки на страха.
Лъжеше.
Чак косата на тила му щръкна, понеже долови нещо фалшиво в гласа й, а може би и в погледа й.
Хич не й бе до прегръдки. Просто искаше той да си мисли, че е така. Но защо?
И точно в този миг се сети. Всъщност тя искаше да разбере дали наистина ще я прегърне, или ще й откаже, ако вече я подозира.
Насили се да се просълзи и да се наведе към нея, за да обвие ръце около шията й. Щом прегръдката й се сключи около него, телцето му потрепера, но тези тръпки не бяха от скръб по Ейми Карлсън.
Бяха тръпки на ужас от това, което вероятно Хилди Креймър бе сторила с нея.
А и него го чакаше същото, ако разбереше за подозренията му.
Същата нощ, много след като отдавна трябваше да е в леглото, Джош Маккалъм седеше пред компютъра.
Цяла вечер хрумването му не го оставяше на мира. Колкото повече мислеше за него, толкова повече то узряваше в главата му.
Ако не грешеше, някъде дълбоко в паметта на компютрите, пръснати из цялото университетско градче, се намираха файловете, благодарение на които мозъците на Адам и на Ейми живееха, макар и телата им да бяха мъртви. Оставаше само да ги намери. Но как?
Погледът му падна върху уреда за възпроизвеждане на действителността, зачислен му още в деня на постъпването му в семинара по изкуствен разум, когато инсталираха новия компютър в стаята му.
Същия уред, към който Адам Олдрич проявяваше такъв голям интерес.
Имаше ли някакъв начин да го използува за търсене на файловете в компютрите?
Задействува го и с помощта на модема си проникна в обширната основна мрежа, помещаваща се в лабораторията за изкуствен разум в съседното ново крило. Извика директориите на безчетните програми за възпроизвеждане на действителността, съхраняващи се там, и заоглежда списъка им.
Третата отзад напред привлече вниманието му.
«Микрочип.»
Какво ли е това? Един вид пътуване в самия компютър?
Или пък не ставаше дума за пътуване. Навярно някакъв нов начин за работа с компютъра?
С ускоряващ се пулс Джош задействува програмата, после си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността, слушалките и ръкавицата.
Пред очите му се разкри непознат свят, свят на трептящи, непознати, подобни на лабиринт коридори. Имаше чувството, че стои насред лабиринта. Накъдето и да погледнеше, навътре водеха пътеки — пътеки, които се сливаха с други пътеки, разклоняваха се, пресичаха се, кръстосваха се в невероятно сложна плетеница.
Извърна глава и веднага последва илюзията за промяна на перспективата в самия лабиринт. И все пак във всяка посока водеха нови и нови пътеки, криволичеха из лабиринта.
Протегна напред ръката с ръкавицата. На екрана само на сантиметри от очите му се появи ръка, която реагираше сякаш е негова. Вече можеше да пипне стените на лабиринта.
Доближи ръка до една от тях и усети, че ръката му изтръпва, сякаш го е ударил ток.
Последва промяна и плетеницата от пътечките стана друга пред очите му.
Докосна втора стена. Последва нова промяна.
Превключватели.
Всяко докосване действуваше като превключвател и с всяко превключване предизвикваше поредица от промени.
Приличаше на вътрешността на компютърен чип, където в цифров вид се съхраняваше безчет информация, достъпна, подреждана и пренареждана единствено от милионите електронни превключватели. Залови се да изследва лабиринта и взе да докосва стените една по една. При всяко докосване плетеницата отново се променяше, но след известно време Джош откри повтарящи се образци в нея и успя да накара някои от тях да се появят отново.
После зад себе си чу глас.
Гласът на Джеф Олдрич.
Обърна се, сепнат, като забрави да си свали шлема. Очакваше да зърне Джеф на вратата на стаята.
Но вместо него пред погледа му се ширеше единствено продължаващият до безкрайност електронен лабиринт.