А в един от непознатите блестящи коридори висеше нечий лик.
Ликът на Адам Олдрич.
Вцепенен, Джош Маккалъм се взираше в лика на момчето, сметнато за покойник още преди седмица.
То му се усмихна със странна гримаса, от която го побиха тръпки.
— Сети се, значи! — рече Адам.
Без да мисли, Джош му отговори на глас.
— Адам?
— Да. Чудех се дали някой от класа ще се сети къде съм.
— К… как ме чуваш? — заекна Джош. Адам отново се усмихна.
В шлема за възпроизвеждане на действителността има микрофон. Компютърът дигитализира гласа ти и ми го препраща.
— Н… но нали тялото ти е мъртво?
В слушалките се чу хихикане. После заглъхна.
— Не думай! Не ме ли виждаш?
— Но това не си ти! — възрази момчето.
— Разбира се, че не съм — съгласи се Адам.
— Само образ на екрана. Сметнах, че ще ти е по-лесно да ме виждаш, вместо само да ме чуваш. И взех, та възпроизведох лика си. Не е кой знае каква работа.
Джош усети, че го облива пот. Опита се да преглътне заседналата в гърлото му буца.
— Това е някакъв номер, нали? — примоли се той, макар и още преди да си отвори устата, да знаеше, че не е.
— Няма никакъв номер — отвърна Адам.
— Сега живея тук. Вече съм част от компютъра.
Джош помръкна. Макар и да знаеше какво са сторили с Адам и Ейми, все се бе надявал, че греши.
— Н… не ти вярвам — заекна той с треперещ глас.
Адам широко се усмихна.
— Искаш ли да видиш?
— Какво да видя? — Сърцето му биеше до спукване, виеше му се свят. От една страна, му се щеше да свали шлема, да махне ръкавицата и да избяга колкото се може по-бързо от това, което ставаше. Но, от друга страна, му се щеше да продължи, искаше да разбере какво всъщност става.
— Каквото поискаш, Джош — каза му Адам и леко сниши глас съучастнически.
— В компютъра има всичко, Джош. Всичко на този свят. А пък аз мога да ти го покажа. Какво искаш да видиш?
— Не знам — прошепна.
— Змии. Искаш ли да ти покажа змии? — В миг всичко около Джош се промени. Изведнъж пред очите му огромна кобра надигна глава и застрелка езика си напред-назад. Дъхът на момчето секна и то мигновено се извърна, но се озова очи в очи със свита на кълбо гърмяща змия, чиято потрепваща опашка застрашително забръмча в ушите му.
— Не! — изпищя той.
— Престани!
Бръмченето заглъхна и се чу как Адам се смее, докато образът на гърмящата змия се сливаше с неговия.
— При мен обаче е супер! — прошепна той.
— При мен не е само образ, Джош. Истинско е. Вместо на екрана пред очите ти всичко става в мозъка ти и е толкова истинско, че все едно наистина се случва. За какво са ти очи и уши, Джош. Нищо не ти трябва. Всичко, което ти хрумне, ти е под ръка и е достатъчно да си го помислиш, за да се превърне в действителност.
— Как така? Как става това?
Адам пак се усмихна.
— Не мога да ти кажа — рече той.
— Има само един начин да разбереш и той е да сториш като мен. А ти можеш да го сториш, Джош. И ти можеш да дойдеш тук.
Сърцето на момчето биеше до пръсване. Всичко това бе невероятно. Всичко видяно и чуто бе невероятно.
И въпреки това се случваше. Адам бе отсреща, ликът му бе толкова съвършен, та Джош имаше чувството, че може да го пипне.
Вдигна ръката си в ръкавицата и образът на ръката му на екрана също се вдигна. Посегна, но тъкмо се канеше да прокара пръсти по лицето на Адам, и замръзна на място, понеже в слушалките му се разнесе друго гласче.
— Помощ… помогнете ми…
Той се ужаси. Бе познал гласа на Ейми Карлсън. Свали шлема от лицето си и изтръска ръкавицата от ръката си. Но докато с треперещи пръсти посягаше да изключи компютъра, нито за миг не се усъмни, че чутото е самата истина.
Някъде Ейми бе още жива.
Но на кого ли можеше да каже?
Кой ли щеше да му повярва?
23
Хилди Креймър се събуди от настойчивото електронно писукане на телефона край леглото й. Заопипва в мрака, намери слушалката и я притисна до ухото си с още затворени очи. Щом чу гласа на Джордж Енджърсол, веднага отвори очи и се надигна в леглото.
— Най-добре веднага да слезеш долу. Възникна проблем. Не се наложи да го пита къде е — само по думичката «долу» разбра, че е в лабораторията под мазето на сградата. Разсъни се окончателно, стана, облече се и бързо излезе от апартамента, като вместо да използува шумния старовремски асансьор, се прокрадна тихичко по стълбите до четвъртия етаж.
Отключи апартамента на Енджърсол, повика втория асансьор, скрит зад рафтовете на библиотеката. Спусна се в сутерена, като се чудеше какво ли се е случило, та той я вика след полунощ.