— Temper tantrum[1].
— Именно — съгласи се Енджърсол.
— Пред очите ти е реакцията на едно много сърдито дете. Твърде бързо е разбрала какво се е случило с нея и е побесняла от яд. И се мъчи да стори нещо.
Жената сбърчи вежди.
— Но какво? Какво се мъчи да направи?
— Не съм сигурен. Още не съм разговарял с нея. Затова те повиках. Ще я изслушаме и после ще решим какво да правим.
Той седна зад бюрото си и взе да набира команди на клавиатурата. После, без да откъсва поглед от монитора над стъкленицата на Ейми, заговори в миниатюрен микрофон, закрепен непосредствено до клавиатурата.
— Ейми, говори доктор Енджърсол. Чуваш ли ме?
Още при първата отронена сричка образът на Ейми изчезна от монитора. В продължение на няколко секунди не последва реакция, но после един от високоговорителите, закачени на тавана, изпращя.
Думите прозвучаха приглушено, сякаш говореше глух човек.
— Чувам… те.
Хилди понечи да каже нещо, но тя я прекъсна, и се приведе над микрофона.
— Знаеш ли къде се намираш, Ейми?
Последва мълчание, после тя отвърна:
— Знам.
— Ще ми кажеш ли къде?
Отново се възцари тишина, но в края на краищата тя отвърна:
— Искам да си отида у дома.
Хилди Креймър и Джордж Енджърсол се спогледаха.
— Това е невъзможно, Ейми — заяви спокойно директорът.
— Ако знаеш къде се намираш, не може да не знаеш, че е невъзможно.
— Искам да си вървя у дома! — повтори Ейми. Сега думите й прозвучаха по-силно и дори и в компютризирания й глас Хилди усети ината на момиченцето.
— Защо сте ме сложили тук?
— Не можехме да те пуснем да си вървиш у дома, Ейми. Имахме нужда от теб. Това, което правим сега, е от огромно значение. Схващаш ли?
— Всичко е заради котката, нали? — попита тя. Гласчето й се промени отново и прозвуча жалостиво, едва ли не неразбрано.
— Яд те е на мен, че не одобрих какво правиш с котката. И не ти се щеше да разправя някому какво стори с нея.
— Разбира се, че не, Ейми — каза й Енджърсол.
— Котката не ме интересува. Тя бе само част от експеримента.
Почти цяла минута Ейми не каза нищо. После високоговорителят отново оживя и гласът й прозвуча гневно:
— Аз още мога да те издам. Мога да кажа на когото си искам. Трябва само да изпратя съобщение.
Енджърсол се усмихна на Хилди.
— Имаш право — съгласи се той, сякаш спореше за дреболии с някой от учениците си.
— Но кой ще ти повярва? Адам вече прати няколко съобщения, но никой не повярва, че са от него. Всички мислят, че това са номера на Джеф.
— Ще им кажа какво си сторил — заяви Ейми и леко повиши глас.
— Ще им кажа къде се намирам, за да дойдат и да ме намерят.
— Нищо няма да излезе, Ейми — отвърна Енджърсол.
— А сега ме чуй много внимателно, защото ще ти кажа какво ще стане с теб, ако се опиташ да го сториш. Ти не си мъртва, Ейми. Ти си жива. Но ако се опиташ да извикаш някого, за да дойде и да те намери, няма да останеш жива. Ще трябва да спра хранителните вещества, Ейми. Ще ги спра или ще пусна отрова с тях. И това ще бъде краят ти. Разбираш ли, Ейми?
Отново настъпи тишина, но този път тя продължи само няколко секунди. Екранът на монитора над Ейми оживя и на него с такава скорост се изредиха наименования на файлове, че нито Енджърсол, нито Хилди успяха да ги прочетат.
— Познаваш ли ги? — попита гласът на Ейми. Сега в него се долавяше нещо небрежно наставническо, сякаш отвръщаше със същите тембър и тон, с които Енджърсол само преди миг я заплаши да я убие.
— Това са всичките ти програми, доктор Енджърсол. Всички програми, залегнали в проекта ти. Ако умра, всички тези програми ще бъдат изтрити. И знаеш ли какво ще стане тогава? Ще умре и Адам, и всичко ще отиде по дяволите.
Директорът стрелна с поглед Хилди Креймър и нейните тревога и безпокойство нараснаха.
— Едва ли ще стане така, Ейми. Само дето ще убиеш Адам. Но файловете могат да се възстановят и програмата ще продължи.
Изведнъж екранът опустя. Миг по-късно се появи ново изображение. Ликът на Ейми, но вече без да трепти и без да се разлива по екрана. Образът сега бе ясен и отчетлив и очичките на Ейми сякаш гледаха Джордж Енджърсол в упор.
— Не биваше да правиш това с мен, доктор Енджърсол — изрече тя и гласът й леко потрепера във високоговорителя.
— Казах ти, че не желая вече да участвувам в часа ти. Но ти не искаше да ме освободиш. А трябваше, защото, като ме постави тук, ме направи по-умна от когато и да било.
— Тя замълча и ликът на екрана се промени, за да отрази бушуващия в нея гняв.