— По-умна съм от теб, доктор Енджърсол. А и вече мога да работя с компютъра. Така че не си играй с мен, защото, ако умра, изобщо нямаш представа какво ще стане.
За миг Енджърсол остана неподвижен, после бързо зададе някаква команда на компютъра и изключи звуковата система. Обърна се към Хилди Креймър:
— Е?
Тя погледна монитора, където ликът на Ейми все още изпълваше екрана и ги гледаше отвисоко, сякаш не пропускаше нито едно тяхно движение.
— Дали ни чува?
Той поклати отрицателно глава.
— Изключил съм микрофона.
— Може ли наистина да изпълни заплахите си?
— Не съм сигурен — призна си Енджърсол, докато в ума си трескаво търсеше отговор на въпроса на какво е способна Ейми Карлсън.
— Предполагам, че би могла, но…
Без предупреждение високоговорителят на тавана отново се включи и гласът на Ейми проехтя в стаята:
— Мога. Мога да сторя каквото си поискам.
Джордж Енджърсол и Хилди Креймър се спогледаха и разбраха какво се е случило.
Ейми Карлсън само със силата на ума си и с помощта на компютъра, с който я свързаха, пак бе включила микрофона. И ги чуваше.
В един и половина след полунощ Джанет Олдрич сковано седеше на канапето в хола. По университетската кабелна телевизия даваха някакъв стар филм, но тя изобщо не го следеше.
Все още съществуваше реална опасност да рухне под напора на хаотичните събития напоследък. Още щом научи за смъртта на Ейми Карлсън, първата й мисъл бе веднага да прибере Джеф от Академията. Инстинктът й, разбира се, беше продиктуван от мигновеното й предположение, че Ейми се е самоубила. Щом разбра истината — или поне известната на полицията откъслечна истина — реши да изчака, докато научи какво точно се е случило с детето.
Освен това изреченото от Джеф сутринта все още не й даваше мира.
«Ако ме накарате да напусна Академията, ще сторя същото като Адам!»
Бе го изрекъл с разкривено от гняв лице и стиснати юмруци, сякаш едва се сдържаше да не посегне. Думите му се забиха в съзнанието й като куршуми и оставиха неизличими следи в душата й, дотолкова я разтърсиха, че тя изобщо не можа да се върне на работа. Прибра се у дома, седна в същата тази стая и се завзира през прозореца, като се питаше как така една от рожбите й си отиде, а контролът й над другата, изглежда, съвсем отслабваше.
Наистина ли Джеф щеше да го стори? В крайна сметка тя измъкна от дъното на чантата си прекопираната предишния ден дисертация и взе да я прелиства в търсене на обяснение. Докато четеше описанието на различните случаи на самоубили се в Академията деца, се опита да открие някаква прилика между тях и сина си.
Стигна едва до средата на дисертацията, когато звънна телефонът и тя научи, че на плажа под носа северно от, градчето са открили тялото на Ейми Карлсън.
Едва след като Чет вече си бе легнал, тя отново се залови с дисертацията и я дочете, а после с невиждащи очи застана пред телевизора, като се опитваше да осмисли току-що прочетеното.
Между отделните случаи, с които се запозна, наистина имаше някакво сходство. Децата до едно бяха трудни и всяко от тях, подобно на Адам, поне веднъж в миналото бе правило опит да се самоубие. Всички те, също като сина й, имаха малко приятели, прекарваха по-голямата част от времето си пред екрана на компютъра и предпочитаха да общуват с програмите и игрите в него вместо с живи хора.
Никое от тях, рече си тя, не приличаше на Джеф, който за разлика от брат си се сприятеляваше лесно, бе общителен и все вършеше пакости. Не ще и дума, той беше момче, способно да й погоди този номер.
Но от прочетеното й стана ясно, че не е момче, което да посегне на живота си.
Адам, да.
Джеф, никога.
Успокоена донякъде от прочетеното в дисертацията и изтощена от напрегнатия ден, Джанет взе дистанционното управление и усили звука. Филмът беше черно-бял, героините с изскубани до тънка черта вежди носеха рокли с големи деколтета, не сваляха цигарата от устата си и пиеха мартини в барове в стил арт деко. Филми като този с лопата да ги ринеш.
Джанет тъкмо се канеше да смени канала, когато внезапно на екрана се появи нещо друго.
Адам, в неизменните си джинси и тениска.
— Не! — изпищя тя.
— Стига! Който и да си, просто престани! — Грабна дистанционното, занатиска го, после някак си улучи копчето за изключване. Екранът потъмня.
— Джанет? Скъпа? Какво има? — Тя чу, че Чет вика от втория етаж, но не отвърна. Не можеше да откъсне поглед от телевизора. Сърцето й барабанеше, а тя безуспешно се опитваше да се пребори с полазилите я ледени тръпки. Изпусна дистанционното на пода, закри с ръце лицето си и зарида. Само след няколко секунди съпругът й слезе и запали лампата над главата й.