— Джанет? Мила, какво има? Какво е станало? Той приседна на канапето до нея, прегърна я през раменете и я погали по косата.
Джанет се опита да обуздае стенанията си и най-сетне успя да се овладее.
— Божичко, Чет! Май полудявам!
— Не се тревожи! Не полудяваш. Само се успокой и ми кажи какво стана.
Тя си пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна, после отново повтори цялата процедура. Щом проговори, усети, че в гърлото й засяда буца, и отново млъкна. Едва когато бе сигурна, че ще владее гласа си, се опита да му каже за случилото се.
— Не можах да заспя, слязох долу и си направих чаша кафе. После включих телевизора. Д… даваха някакъв филм. Една от онези истории, в които Барбара Стануик убива всеки, за когото се омъжи. И тогава… тогава…
— Няма нищо. Спокойно. Просто ми кажи какво стана.
Джанет се извърна и се взря в Чет.
— Адам — прошепна тя.
— Появи се на екрана.
Той я гледаше втренчено и не разбираше за какво става дума.
— Адам ли?
— По телевизията — повтори тя.
— Просто филмът прекъсна и се появи той.
Чет поклати глава.
— Скъпа, знаеш, че това е невъзможно. Сигурно просто си задрямала и ти се е присънило…
— Не! — изрече рязко.
— По дяволите, не беше сън! Ето! Виж сам! — Посегна надолу, грабна дистанционното от пода и натисна копчето за включване. Телевизорът тихичко изпука и екранът просветля. Появи се някакъв образ, затанцува нагоре-надолу, после застина.
Черно-белият лик на Барбара Стануик студено и с ненавист се взираше в мъжа, който я прегръщаше. След миг тя впи устни в обекта на ненавистта си.
Джанет се взираше в екрана.
— Божичко, Чет — тихичко рече тя.
— Май наистина ще ме сметнеш за откачена.
— Това, което мисля, е — рече Чет, докато ставаше, — че нервите ти са опънати до скъсване и имаш нужда хубавичко да поспиш, но тъй като нямаш намерение да си лягаш, по-добре ще е да си направя чаша кафе и да остана буден, докато те убедя, че си една напълно нормална, макар и твърде уморена госпожа. Ей сега ще се върна. — Тръгна към вратата, но не успя да измине и половината път, когато Джанет сподавено извика. Като се извърна, я видя да се взира с разширени очи в телевизора. Проследи погледа й. И видя Адам.
Видя го и го чу.
От високоговорителите на телевизора гласът на сина му прекоси стаята.
— Здрасти, мамо. Здрасти, тате. Май съм уплашил мама и тя е изключила телевизора. Но навярно сега сте там и двамата. Ако е така и искате да разговаряте с мен, включете компютъра.
— Това е лудост — каза Чет Олдрич с едва доловим глас и пак седна на канапето.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Това е той — промълви Джанет.
— О, Божичко, Чет, наистина е той!
— Изобщо не е Адам — извика Чет и шокът му се замени от гняв.
— Джеф пак ни погажда номерцата си, ама този път няма да му се размине! — И като взе дистанционното от масичката за кафе, той включи видеомагнетофона и записа това, което бе на екрана.
— Не ви ли се говори с мен? — проговори Адам и гласът му прозвуча жално и скръбно.
— Само трябва да включите компютъра.
— А, така ли било? — подразни го баща му.
— Ами, хайде да го включим, тогава.
Отиде до бюрото и включи компютъра «Макинтош», купен само преди няколко месеца. Той стартира и почти мигновено изписука, докато модемът му отговаряше на външно повикване.
След секунди екранът се изчисти и маркерът лекичко присветна, сякаш го зовеше. Чет седна, помисли за миг, а после бързо написа:
«Джеф, татко ти е. Доста ти се сърдя.»
— Не е Джеф, тате — отговори Адам от телевизионния екран.
— Аз съм.
Чет се подвоуми и написа:
«Я не ми ги разправяй тези, синко! Напразно ме ядосваш и разстройваш майка си. Никак не е смешно.»
Изражението на Адам върху екрана се промени. Усмивката му изчезна. В очите му проблеснаха сълзи.
— Не искам да я разстройвам. Само исках мама да знае, че съм добре. Това е всичко.
На дивана Джанет изстена. Чет едва сподави изпъшкването си и изписа следното:
«Адам е мъртъв. Ти беше с нас на погребението му. Вече прекаляваш. Не знам как го правиш, но повярвай ми, ще разбера!»
— Но това наистина съм аз, тате — каза Адам почти разплакан. Мога да ти го докажа. Питай ме нещо. Питай ме нещо, за което знам само аз, а Джеф — не!
— Господи — изхриптя бащата.
— Стига! Ще изключа това нещо…
— Не! — рече Джанет. Плачеше.
— Недей, скъпи. Ами…ами, ако наистина е Адам? — Умът й трескаво търсеше нещо, което знаеше само Адам.