Преди да се сети, той отново проговори:
— Помниш ли, когато бях на пет, мамо? Помниш ли как, когато се прибрах от училище подмокрен, ти ми обеща да не казваш на никого?
Тя се вцепени.
Все още го помнеше, сякаш се бе случило днес. Преди обяд Адам се бе прибрал през задната врата, хълцайки от унижение. Малко преди междучасието се бе напишкал в детската градина. Бе изчакал всички да излязат на двора и после, молейки се никой да не го види, бе изминал тичешком трите преки до дома. Но най-много се бе боял да не би брат му да научи и да му се подиграва. «Той ще каже на всички» — заклевал я бе тогава той.
Джанет знаеше, че е прав, понеже откакто проговориха, Джеф все изпитваше странно удоволствие да дразни брат си до сълзи, като не пропускаше да му се подиграва и заради плача. И тъй Джанет му помогна да се измие и да се преоблече, а после му разреши да си остане вкъщи и обясни на Джеф, че Адам го е свил стомахът.
И с това историята приключи и никой никога не отвори дума за нея.
До днес.
— Той е — прошепна Джанет.
— О, Божичко, Чет, той е!
Лицето на бащата се изопна.
— Как може да е той, Джанет! Джеф е, по дяволите! Не знам как го прави, но бъди сигурна, че ще разбера! А и вече ми писна!
— Само исках да знаеш, че съм добре, мамо — тъкмо казваше Адам.
— Не съм умрял. Наистина, не съм. Аз…
Чет изключи телевизора и екранът угасна. След миг той извади касетата от видеомагнетофона и я постави в износеното дипломатическо куфарче, в което носеше книжата и бележките си за лекциите.
— Още утре сутринта ще разбера кой е позволил на Джеф да стори това — заяви той.
— А ако се окаже, че и някой от студентите му е помагал, няма да се размине без няколко изключени в Барингтън. Все съм чувал за жестоки шеги, но тази надминава всичките!
Джанет се взираше в тъмния екран на телевизора.
Разбира се. Чет беше нрав. Сигурно бе номер.
И все пак през цялото време, докато бе гледала и слушала Адам, кой знае защо чувството, че изобщо не е номер, не я напусна.
Струваше й се, че е гледала нечия сянка. Сянка на покойник.
24
Пред вратата на кабинета на Джордж Енджърсол Джанет Олдрич се поколеба.
— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — за четвърти път попита тя Чет.
— Май трябваше първо да поговорим с Джеф…
— Нямам за какво да говоря с него, преди да разбера как ни извъртя номера си — отвърна той. В гласа му още личаха следи от снощния гняв.
— Ако Енджърсол не може да ни каже, смятам, че и двамата сме наясно как се е случило.
— И без да й даде време да възрази, отвори вратата и влезе пръв.
След половин час Джордж Енджърсол седеше на бюрото си и за втори път гледаше записа. Щом семейство Олдрич пристигна без предизвестие и прекъсна съвещанието, което двамата с Хилди не желаеха да отлагат, той се видя принуден търпеливо да ги изслуша, докато му обяснят какво е станало късно снощи. Отначало мислеше, че едва ли ще са му необходими повече от няколко минути, за да припише снощната случка на шегите на Джеф. След като изгледа записа обаче и осъзна какво е сторил Адам, той се извърна към Чет и Джанет.
— Не мога да си представя какво е целял Джеф — изрече хитро, като се преструваше на наистина обезпокоен.
— Известно ми е, че възпитаниците ми са автори на доста изтънчени номерца, но това…
— Май ще е най-добре, ако доведеш Джеф — обърна се към Хилди.
— Смятам, че колкото по-бързо изясним този въпрос, толкова по-добре за всички ни.
Тя се подвоуми за част от секундата, но изразът в очите на Енджърсол не търпеше възражение и понечи да излезе от кабинета му. Преди да прекрачи прага, той я спря.
— Хилди, май ще е по-добре да съобщиш на останалите от семинара ми, че тази сутрин няма да проведем занятие. Кажи им, че ще имат свободен час, а после доведи Джеф тук.
Макар че лицето й пламна, щом се обърна към нея, като към подчинена, чиято роля не е от кой знае какво значение, Хилди безропотно изпълни заповедта му и бързо се върна, понеже семинарът се провеждаше на долния етаж. Джеф Олдрич вървеше след нея и изглеждаше ядосан.
— Защо сте ми сърдити? — попита той още с влизането си в кабинета. Закова се на прага и ядосано изгледа баща си.
— Нищо не съм направил!
— Не ме лъжи, Джеф — отвърна Чет с толкова рязък глас, че момчето боязливо отстъпи крачка назад.
— Пуснете записа отново, доктор Енджърсол. Нека се убеди, че този път го спипахме.
Без да продума, директорът пренави лентата и я пусна отново. Този път, докато записът вървеше, той не отмести поглед от лицето на Джеф Олдрич. Още след първите няколко метра от записа момчето го погледна и двамата май си казаха нещо без думи.