Джеф веднага бе разбрал какво се е случило. Но как да постъпи?
Лентата свърши. В стаята настъпи напрегната тишина. Чет пръв я наруши:
— Е?
Джеф се сепна и се извърна към баща си. Присви очи.
— Откъде взехте това?
Макар че лицето му остана невъзмутимо, Джордж Енджърсол изпита облекчение. В тона на Джеф се чувствуваха в еднаква степен и отричане, и вина. А това не убягна и на Чет Олдрич.
— По дяволите, много добре знаеш откъде го имаме, Джеф? — рече той.
— Въпросът е как го стори?
Той се поколеба точно колкото трябваше, преди да отговори.
— Какво съм сторил? Нямам и понятие. Приличаше на Адам, нали? Думите му жегнаха Джанет.
— Джеф, с какво съм заслужила това? — попита тя с треперещ глас.
— О, хайде, пък и ти, мамо! Как мога да сторя подобно нещо? Какво според теб съм направил? Облякъл съм дрехите на Адам и съм седнал пред видеокамерата или нещо подобно?
— Мисля, че точно това си сторил, Джеф — отвърна Чет, преди майка му да успее да каже нещо.
— Всички знаем колко те бива да проникваш в компютри. И чакаме да ни кажеш как си пуснал този запис по кабела до вкъщи.
Сега изражението на момчето стана войнствено.
— Ами ако не ви кажа? — попита то.
— Ами ако си нямам и понятие от тази работа?
— Да, ама имаш — извика Чет.
— И след като сам си задаваш този въпрос, ще ти кажа какво точно ще сторя. Връщаш се вкъщи, Джеф. От този миг няма да ходиш на училище. Не следобед, не утре, а веднага. Прибираш се у дома и никакво излизане, докато не решиш да ни кажеш как си го сторил.
— О, стига, де, тате! Не е честно! Нищо не съм сторил!
Бащата рязко стана.
— Добре, Джеф, това е положението. Хайде!
Той отвори уста, но преди да продума, Чет му направи знак да мълчи.
— Писна ми от заплахите ти за самоубийство. С вчерашната си разстрои майка си, но не мен тези не ми минават. Познавам те, Джеф. Просто никак не приличаш на Адам. Той преживяваше всичко в себе си и никога нямаше чувството, че угажда на някого. Но ти си пълната му противоположност. Мислиш, че си центъра на света и можеш да въртиш всички на пръста си. Е, точно сега се налага да те разочаровам.
Ясно ли е?
Лицето на Джеф се изопна от гняв. Той обърна гръб на родителите си и попита Джордж Енджърсол:
— Ще им разрешите ли да го направят? Ще им разрешите ли просто да ме спрат от училище?
Директорът безпомощно вдигна рамене.
— Те са твои родители, Джеф. Имат право да те приберат у дома. А май е трябвало да се замислиш за това, преди да им свиеш снощния номер. Съжалявам — каза и стана.
— Мисля, че като си поседиш известно време у дома, ще ти се отрази добре и ще можеш да премислиш какво си сторил. А и да решиш какво ще правиш след това.
Джеф не помръдна секунда-две. Гняв разкриви лицето му. Но точно преди да се обърне, намигна.
Чет и Джанет Олдрич не го видяха да смига, но Джордж Енджърсол идеално го разбра.
Момчето си знаеше ролята.
Щом семейство Олдрич си тръгна, Енджърсол придружи Хилди Креймър до кабинета й. После се качи с дрънчащия в пиричената си клетка асансьор до апартамента си, отвори вратата и щом влезе, натисна скритото зад библиотеката копче. Качи се в тайния асансьор, затвори библиотеката и се спусна в лабораторията под мазето. Огледа мониторите, отразяващи всеки аспект от физическото състояние на двата мозъка, плаващи в стъклениците и за миг се спря, възхитен от съвършенството на органите.
Бяха толкова съвършени, че приличаха на изкуствени. Множеството усукани гънки караха дяловете им да изглеждат десет пъти по-големи, отколкото бяха в действителност.
И двата мозъка, освободени от тесните си, ограничаващи ги досега черепи, сякаш нарастваха, гънките им леко се раздалечаваха и увеличаваха повърхността им.
На Енджърсол му се стори, че мозъкът на Адам, по-едър от този на Ейми, е пораснал за една нощ. Когато провери водоизместимостта му в стъкленицата, откри, че е прав, макар и да не бе пораснал, колкото се надяваше. Все пак мозъкът на Адам бързо нарастваше, а май и този на Ейми растеше.
Какво ли ще стане, ако продължаваха да растат? Дали и интелектът на двата индивида, скътан в органите им, също ще нарасне?
И какво ще стане със самите индивиди? Ще им повлияе ли това?
Но можеха ли те при настоящите си условия на живот да останат неповлияни?
Опита се да си представи какво е да живееш без тяло, да съществуваш на този свят само като интелект, завинаги освободен от мъките по поддържането на едно несъвършено тяло.