В известен смисъл му се щеше самият той да се озове в една от стъклениците, да сложи точка на всички неприятности, които го отделяха поне за няколко часа на ден от работата му. Но точно сега за това не можеше и дума да става. Докато двата мозъка се намираха под негово наблюдение, а и после, след като и останалите съвсем скоро се присъединяха към тях, докато не разбереше точно как функционират в изкуствената, създадена от него среда, той просто не смееше да рискува.
В края на краищата двата мозъка — а вероятно и повечето от тези, които щяха да ги последват — можеха напук на всичко да умрат. Всъщност съществуваше доста голяма вероятност да му се наложи да убие Ейми Карлсън още този следобед.
Цяла нощ проблемът с Ейми не го остави на мира, успя да дремне само един-два часа на съмване и се събуди, облян от ярките слънчеви лъчи, с готов отговор в главата.
Не се и съмняваше, че вече е мирясала. Имаше работа с едно от най-интелигентните деца, появявали се някога в Академията. Разбира се, до сутринта ще е разбрала, че с нищо не може да промени състоянието си.
Нито пък че той или който и да е друг могат да й помогнат.
Едно нещо е да извадиш жив мозък от черепа и да го поддържаш жив в хранителен разтвор. Съвсем друго е да го върнеш в тялото на донора, тъй като, разбира се, тялото ще умре още в мига на изваждане на мозъка.
Несъмнено тя вече се е сетила и се е примирила с положението. Нямаше какво толкова да избира — или щеше да му сътрудничи, или да умре.
И наистина щеше да умре, тъй като той вече знаеше как да предотврати запланувания от нея саботаж.
Само трябваше да я приспи.
Първо обаче се налагаше да се оправи с Адам.
Набра на клавиатурата командите за включване на озвучителната система.
На екрана се появи съобщение:
ЗВУКОВАТА СИСТЕМА ВЕЧЕ Е ВКЛЮЧЕНА.
Енджърсол се намръщи. Със сигурност си спомняше, че снощи изключи звука. С Хилди говореха за неща, които не искаха нито Адам, нито Ейми да чуят.
Но сега бе включена.
Откога ли работеше?
— Адам — каза той със спокоен, но натежал от яд към момчето глас.
— Искам да си поговорим.
Моментално мониторът над стъкленицата на Адам присветна и ликът на момчето се появи с широко отворени очи и разтревожен вид.
— Н… научихте, така ли? — попита то.
— Тате ви е казал какво съм направил.
Да, каза ми. И ако Джеф не се бе престорил на гузен, целият ни проект отиваше на вятъра. Ясно ли ти е?
— Д… да — заекна Адам.
— Много ли ми се сърдите?
— Разбира се, че ти се сърдя. Създаде куп неприятности на брат си, а можеше и всички да загазим.
На екрана брадичката на Адам потрепера.
— Не исках да замесвам и Джеф… — започна той, но Енджърсол не го остави да довърши.
— Джеф ми трябва тук, Адам. Нужен ми е за проекта, а и той иска да вземе участие. Не прави нищо, което да попречи на осъществяването му. Разбра ли?
На екрана ликът на Адам кимна:
— Да.
— Сигурно скоро Джеф ще ти се обади — продължи Енджърсол.
— Каквото и да те помоли, изпълни го.
— Ами ако… — започна Адам, но Енджърсол отново не го остави да довърши.
— Бъркам ли нещо, Адам? — попита той.
— Пак ли да повтарям? Сигурен съм, че Джеф гори от желание да заеме мястото ти в проекта.
Адам замълча за миг, докато съзнанието му възприеме думите на Енджърсол.
Най-сетне с треперещ глас пак проговори:
— Ще направя каквото Джеф поиска. Стига някой да не пострада.
— Добре. Сигурен съм, че най-малко Джеф ще иска някой да пострада. Само иска да стане част от проекта. Разбрахме ли се?
На монитора ликът на Адам кимна в знак на съгласие.
— Много добре тогава — продължи Енджърсол.
— Можеш да се върнеш към заниманията си. — И докато ликът на Адам избледняваше на монитора, Енджърсол насочи вниманието си към този над другата стъкленица.
— Ейми! — рязко каза той.
— Чуваш ли ме?
Моментално на графиката, следяща алфа-вълните на Ейми, се появи точица. И макар че тя изчезна почти толкова бързо, колкото и се появи, не бе достатъчно бързо.
— Добре, Ейми. Знам, че слушаш, и според мен се налага да поговорим.
Прегледа показанията на монитора на Ейми, после се взря в екрана над стъкленицата. Въпреки усилията й да ги потисне, той видя графичното изображение на многообразието от мозъчни вълни, реагиращи на думите му толкова ясно, сякаш виждаше самото й лице. Но на екрана над стъкленицата от лицето на Ейми нямаше и следа.
Той подозираше, че се преструва на заспала.