— Знам, че ме чуваш, Ейми, и май знам какво се върти в главата ти. Ядосана си. И ми се струва, че с право. Навярно не трябваше изобщо да те включвам в проекта. Но това е вече минало и нито ти, нито аз можем да го върнем обратно. А и ми се струва, че, унищожавайки проекта, няма нищо да постигнеш. Разбери това! Опитите ти да разкажеш на някого всичко, също няма да ти донесат нищо. Не разбираш ли? Даже някой да ти повярва и да дойде да те търси, теб отдавна няма да те има. И двамата с Адам ще сте мъртви, и тук, долу, ще остане само компютърът «Кройдън», който ми помага в търсенето на изкуствен разум. Ще прегледат лабораторията, ще видят и мозъците от шимпанзета, които ще заместят вашите в стъклениците, и толкова. Файловете ще се възстановят и проектът ще продължи. Така че имаш право на избор. Да участвуваш в проекта или да си мълчиш и да се цупиш. — Гласът му се промени и зазвуча неотстъпчиво.
— Не обичам намусени деца, Ейми. Това поне разбра ли?
От страна на Ейми изобщо не последва отговор. Високоговорителите на тавана мълчаха, а мониторът над стъкленицата тъмнееше. Енджърсол почака няколко минути. Не се съмняваше, че тя чува всяка негова дума, както и че именно нейно дело е включването на звуковата система, след като той я изключи снощи. Най-сетне взе решение.
Отиде в съседната стая, отключи шкафа с лекарствата и извади ампула натриев пентотал. Върна се в лабораторията, прикрепи ампулата за изкуственото кръвообращение, което поддържаше притока на кръв в мозъка на Ейми, и отвори клапана съвсем мъничко.
Приспивателното щеше да навлезе в мозъка й в такива незначителни количества, че щеше да разбере какво става с нея, твърде късно.
Гласчето на Ейми прокънтя в стаята.
— Спри!
Енджърсол замръзна. Как така вече е усетила? Едва ли пентоталът е достигнал до мозъка й.
Сякаш прочела мислите му, тя отново проговори:
— Цялата ми поддържаща система е под мое наблюдение, доктор Енджърсол. Знам какво правиш. Пускаш пентотал в кръвообращението ми. Спри го.
Той отстъпи и се втренчи в монитора над стъкленицата. Ликът й вече се появяваше с гневен поглед и стиснати устни.
— Не чу ли какво ти казах, Ейми? Нищо не можеш да направиш. Реших да те приспя.
— Недей. Заета съм и не искам да ме безпокоят. Не те харесвам и не искам повече да говоря с теб. А ако не махнеш това приспивателно, не само проекта ти ще съсипя, ами всичко!
Енджърсол се поколеба. Да съсипе всичко? Какво ли имаше предвид?
И отново, тя сякаш му прочете мислите:
— А отгоре на всичко мога да го сторя. Мога да проникна, в който си искам компютър на света. А щом мога да проникна в тях, няма нещо, което да не мога. Просто ме остави на мира и никой няма да пострада. Той се поколеба и умът му трескаво работеше. С какво ли се занимаваше? И какво толкова можеше да стори, преди приспивателното да й подействува и да заспи?
Стигна до заключението, че не знае.
Нито пък го интересуваше, осъзна той внезапно.
Ако е вярно, че може да проникне във всеки компютър на света, а той едва сега схвана, че това е самата истина, след като разполага със сложните комуникационни системи на неговия «Кройдън», то вероятните разрушения, причинени от нея щяха да бъдат невъобразими.
Затвори клапана и махна ампулата от апарата за кръвообращение.
— Благодаря! — каза Ейми и мигновено анализира промяната в притока на кръвта.
— Наистина не искам никой да пострада. Просто ме остави на мира.
— Но защо, Ейми? — попита Джордж Енджърсол.
— С какво се занимаваш?
На монитора над стъкленицата ликът се усмихна загадъчно:
— Работя върху един проект. Мой собствен проект.
Високоговорителите замлъкнаха. Ликът на Ейми изчезна.
25
Джеф не знаеше със сигурност кога за пръв път му хрумна тази идея. Май в утрото, когато родителите му го прибраха от Академията вкъщи направо от кабинета на доктор Енджърсол, без дори да му дадат възможност да мине през стаята си и да прибере някои от вещите си. Сякаш беше бебе или нещо такова.
Почнаха да се отнасят с него сякаш е бебе, разляло чаша мляко и сега трябваше да седи наказано в ъгъла.
По пътя за дома не обели нито дума, дори не внимаваше много в приказките на баща си, тъй като вече се бе наслушал в кабинета на доктор Енджърсол.
— Няма да мърдаш от къщи и ще размишляваш върху стореното, докато не решиш да си признаеш как си го направил и с чия помощ.
С чия помощ ли? Толкова ли са тъпи? С ничия помощ, след като нищо не бе сторил. А даже снощният номер да е негово дело, за какво му е помощ. Трябваше му само подходящ компютър, а Джеф много добре знаеше къде точно се намира той.