А сега даже и Джеф го нямаше и той нямаше с кого да поговори за бъркотията в главата си.
Хрумваха му какви ли не безсмислици и колкото повече разсъждаваше, толкова повече всичко се объркваше.
Освен ако не приемеше видяното снощи за истина, понеже тогава всичко си идваше на мястото. А това значеше, че някъде наблизо Адам и Ейми все още са живи, мозъците им все още функционират, макар й телата им да са мъртви. Но къде? Къде е компютърът, в който се намираше Адам? И какво ли го чакаше, ако го открие, питаше се Джош. Каквото и да са наумили, сигурно са ги скрили доста добре, щом искаха всички да си мислят, че те са мъртви! А ако го пипнеха, че се опитва да разкрие тайната им…
Май трябваше да се обади на майка си и да й каже, че иска да се прибира у дома.
Но тя ще поиска да знае защо.
Какво ли ще каже, като й съобщи, че Адам и Ейми изобщо не са мъртви, ами са скрити нейде в някакъв компютър? Ще каже, че се е побъркал, и ще го прати на психиатър. Освен това не му се искаше да се връща в Едем и да скучае в час с деца, които го мразят. А и несъмнено му се щеше да разбере какво се е случило с Ейми. Ако някой й е сторил нещо, искаше да разбере кой, за да го накара да съжалява.
Джош довърши вечерята си, вдигна отрупаната с мръсни чинии табла и я отнесе на гишето между столовата и кухнята.
Очите му не се отместваха от вратата за мазето и само при спомена за случилото се преди две вечери там долу той потрепера.
Спомни си и се почуди.
Още веднъж в спомена си видя бетонната грамада, подобна на асансьорна шахта и още веднъж долови шума, преминаващ вътре досами него и продължаващ надолу.
Под къщата ли отиваше?
Възможно ли е Адам и Ейми да са там?
Но как да разбере? И ако под къщата имаше нещо, някаква тайна лаборатория, как да достигне до нея?
Сърцето му се разтуптя, докато размишляваше върху възможностите.
И щом си помисли, че пак трябва да прекоси мрачния лабиринт от помещения в мазето, усети, че го побиват ледени тръпки.
Нечий глас прекъсна унеса му. Глас, от който му се вледени кръвта. Гласът на Хилди Креймър.
Овладя криво-ляво обхваналата го паника и се извърна.
— Джош, зле ли ти е? — питаше тя и очите й, сякаш го приковаваха за стената.
Джош изтръпна. Дали го е видяла да се взира във вратата за мазето? Дали знае какви мисли му минават през ума?
— П… просто се сетих за Ейми и толкова. Все с нея се хранехме, а… — Вопъл задави гласа му.
— Просто ми липсва.
Всевиждащият взор на Хилди се смекчи.
— Знам. — Тя сложи ръка на рамото му.
— На всички ни липсва. Но понякога стават ужасни неща и трябва да се научим да ги понасяме. Животът продължава, колкото и тежко да ни е от време на време.
Той се пребори с желанието си да се изтръгне от прегръдката й.
— Искаш ли да си поговорим за това? — попита възпитателката.
— Можем да отидем в кабинета ми.
Джош поклати глава.
— Ще ми мине. А и имам много домашни за утре.
За негово облекчение Хилди свали ръка от рамото му и каза:
— Е, ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
Момчето се изниза покрай нея, забързано прекоси столовата и се озова във вестибюла. Докато изкачваше стъпалата към втория етаж, се спря, дочул познатото подрънкване на асансьора.
Проследи как кабината бавно се изкачи към горните етажи.
Тя отмина, обаче Джош не свали очи от основата на клетката й.
Подът на шахтата бе солиден и асансьорът не можеше да продължи по-надолу.
Или поне, осъзна той, загледан в стабилната замазка на пода, този асансьор не може да продължи по-надолу.
Ами ако имаше и друг асансьор?
Докато се изкачваше по стъпалата, тази мисъл не излезе от ума му.
Наближаваше полунощ, когато Джеф извади трите листа изпод дюшека, излезе от стаята си, ослуша се пред вратата на родителите си, за да се увери, че и двамата спят дълбоко, и после тихичко се спусна по стълбището до потъналия в мрак долен етаж. Включи компютъра «Макинтош», задействува модема, набра някакъв телефонен номер, последван от таен код, и миг по-късно се свърза с компютъра «Кройдън» в лабораторията на Джордж Енджърсол.
СЛЕД ПЕТНАДЕСЕТ МИНУТИ ЩЕ СЪМ ГОТОВ, АДАМ.
Отговорът се появи мигновено.