В края на краищата пак ще се сближат, както е нормално за баща и син.
В стаята си Джош се взираше във файла на екрана на компютъра си. Не знаеше точно нито какво означава, нито за какво служи.
Но знаеше откъде се бе взел.
Цяла вечер той прониква в разни компютри и търси следи от Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Допреди няколко минути без какъвто и да е успех!
И тогава, съвсем случайно, реши да опита да проникне в компютъра в дома на семейство Олдрич.
Номера намери в бюрото на Джеф в съседната стая. Когато се опита да се свърже, даваше заето.
А това значеше, че някой в къщата вече използуваше модема.
Джеф?
Сърцето му изведнъж се разтуптя и Джош се залови за работа и проникна направо в компютъра в телефонната Централа. Само след минута успя да се включи в линията на Модема на семейство Олдрич.
И записа файла, който сега бе на екрана на компютъра му.
Само няколко реда, които му напомняха разговор между Адам и Джеф, работещи върху някаква програма.
Последва информация, която заприлича на Джош на несвързана безсмислица.
А после един-единствен ред:
ПРЕПРОГРАМИРАНЕТО ЗАВЪРШЕНО.
Препрограмиране на какво? Какво означава това?
Изключи компютъра, но думите сякаш се бяха отпечатали в ума му.
Препрограмирането завършено.
В тъмната нощ кой знае защо тези думи му се сториха прокобни.
Прокобни… и опасни.
26
Вече е близо пет и половина — каза Чет, допи кафето си и постави чашата в мивката.
— Ако искаме да сме у Броуди в шест, трябва да тръгваме.
— Май по-добре да се обадя на Фрида и да го отложим — предложи Джанет.
— Не съм сигурна, че ми се ще да оставяме Джеф сам. Като се събуди…
— Мисля да го оставим сам цял ден — напомни й съпругът й.
— Ако не отидем, просто пак ще се оставим да ни манипулира. Освен това днес следобед Кърт и Фрида летят за Лондон. Не помниш ли, че точно затова играем тази заран? Уговорката ни е от преди месец — партия за добър път, която възнамерявам да спечелим.
— Знам — въздъхна тя.
— Само дето…
— Тръгваме — оповести Чет с нетърпящ възражения тон.
Джанет знаеше, че е прав — и тя като Чет с нетърпение очакваше тазсутрешната партия. Когато се уговаряха преди месец, самото хрумване да станат в зори, да пътуват до Стратфорд и да играят тенис преди работа, й се стори забавно. Всъщност дори стана дума да им стане традиция, след като Кърт и Фрида Броуди се върнат от пътешествието си.
— Едва ли има по-добър начин да се преборим със средната възраст — каза тогава Кърт, а пък Чет мрачно отвърна, че едва ли има по-добър начин да рухнеш мъртъв от инфаркт преди закуска.
— Е, добре, нека поне да го събудя и да му кажа довиждане — помоли Джанет.
Чет се поколеба, после реши да й разкаже за случката от снощи. Чувайки разказа му за проведения снощи разговор със сина им, лицето й пребледня и тя прехапа устни.
— Щом си си наумила да му разрешиш да те съсипе заранта с поведението си, мисля, че не мога да те спра — каза той накрая.
— Но точно сега бих го оставил да спи. Докато се върнем, ще е станал и ако пак се разлигави, след физическото натоварване ще се владея по-добре.
«Допускаме грешка — внезапно тази мисъл порази Джанет.
— Не бива изобщо да ходим в Стратфорд. Би трябвало да си останем вкъщи и да се разберем с Джеф, колкото и да е болезнено.»
Но лицето на Чет й говореше недвусмислено, че ако държи на своето да отложат тениса и да проведе очна ставка с Джеф, само ще влоши още повече положението. Тя взе решение.
— Тогава да вървим — съгласи се и се насили да се усмихне весело, въпреки че не можеше да се отърве от чувството, че утрото й вече е съсипано.
Взеха ракетите си и кутиите с топки, влязоха в гаража, хвърлиха вещите си на задната седалка и след няколко секунди бяха на път.
Никой от тях не видя как Джеф надзърта от прозореца на стаята си на втория етаж и на устните му се появява тънка усмивка.
Пет минути по-късно те оставиха Барингтън зад гърба си. Чет настъпи газта, щом се заизкачваха по крайбрежната магистрала. Слънцето тъкмо се показваше зад хребетите на изток и утринната мъгла вече се отдръпваше от крайбрежната ивица. Джанет се любуваше на морския изглед и взе да се чувствува по-добре.
— Май в крайна сметка излезе прав — изрече с въздишка и се отпусна в седалката.
— Сигурно и двамата точно от това имахме нужда.