Къде ли отиваше? И колко ли щеше да се бави?
Джош погледна отново към часовника. Още поне половин час никое от децата няма да стане. А щом Хилди я нямаше в дома…
Взе решение. Ако сериозно мислеше да се върне пак в мазето и да се опита да разбере точно къде се намира вторият асансьор, сега му беше времето.
Ами ако го хванеха? Ами персоналът в кухнята? Дори не знаеше по кое време идваха на работа.
Бързо навличайки дрехите си, Джош напрегна ума си и изведнъж му хрумна нещо. Измъкна куфара си изпод леглото и го взе със себе си, докато се отправяше към вратата. Ако някой го спре, ще му каже, че го носи долу в склада.
Стисна в ръка празния си куфар и излезе от стаята. Коридорът бе притихнал, сякаш утрото бе още далеч. Той притича по коридора до стълбището и взимайки по две стъпала наведнъж, слезе до приземния етаж. Там също не се мяркаше жива душа.
Изтича през столовата към килера на иконома, после се спря и се ослуша пред вратата на кухнята. Долови нечие мърморене: готвачът явно се залавяше със закуската, щом до него през цепката в люлеещите се врати се прокрадна аромат на кафе.
Безшумно отвори вратата към мазето, светна лампата, после пристъпи на площадката на стръмното стълбище.
Затвори след себе си вратата и с облекчение въздъхна. Засега никой не го усети.
С куфара в ръка той се спусна по стълбите. Защото за втори път слизаше тук или защото знаеше, че навън е утро, мазето не му се стори толкова страшно. Остави куфара, после си проправи път към мястото, където бе открил бетонната шахта, като палеше лампите по пътя си. Миг по-късно той се озова пред нея и откри още един ключ за лампа. Цялото пространство около него светна с ярката светлина на четирите голи крушки.
Обикаляше около бетонната шахта и я изучаваше внимателно. Първите три стени бяха солидна, бетонна фасада. Циментът бе стар и по него имаше кръпки, но нямаше нищо особено.
На четвъртата стена откри нещо, което не забеляза при последното си слизане. От пода излизаше пластмасова тръба с диаметър почти осем сантиметра. Тръбата отиваше право в стената на шахтата, минаваше през кутия със завинтен в четирите ъгъла капак. От кутията проводникът продължаваше нагоре и изчезваше в тавана на мазето, а едно разклонение под прав ъгъл пресичаше тавана на мазето, Джош вдигна глава и се взря в тръбата. Знаеше, че когато е строена къщата, пластмасата дори още не е била изобретена. Както и да е, самият проводник не изглеждаше толкова стар. Когато огледа пода, където тръбата изчезваше в цимента, циментът около тръбата също му се стори скорошен.
Възможно ли е в тръбата да са кабелите, които издигаха и спускаха асансьора? Стори му се невъзможно.
Отправи се обратно към стълбището, като претърсваше малките складови помещения, докато не намери кутия с инструменти. В нея имаше отвертка и миг по-късно Джош се върна при шахтата, отвъртя капака на кутията насред тръбата. Когато отви и четвъртия винт, капакът се люшна надолу и се видя какво има отдолу. Кабели.
Но не дебелите кабели, които движеха нагоре-надолу асансьора в шахтата, а компютърни кабели.
Моментално ги разпозна, познаваше сивата им пластмасова изолация като връзките на маратонките си. Поне дузина кабели, оплетени толкова плътно, че дори не успя да ги преброи всички. И те не само водеха към сградата отгоре, но и някъде надолу под пода.
Но той все още не знаеше къде се намираха машинариите на асансьора. Докато завиваше обратно капака на разпределителната кутия, той мислено си представи дома. Покривът на купола, заемащ четвъртия етаж, е плосък и едва ли моторът на асансьора е там.
Ами ако кабелите, които качваха и спускаха кабината, са на макари и слизаха с нея по шахтата? Тук долу имаше достатъчно място за мотора.
Обърна гръб на шахтата и проследи единственото разклонение от проводника. Може би на около четири-пет метра тръбата изчезваше в стена от бетонни блокове.
Те изглеждаха доста по-скорошни от циментовия под на мазето и в средата им имаше врата.
С разтуптяно сърце Джош пристъпи към вратата.
Хилди Креймър спря пред къщата на семейство Олдрич. В алеята бе спряна полицейска патрулна кола и униформен полицай й отвори още преди да натисне звънеца.
— Г-жа Креймър? Аз съм сержант Довър. Момчето е в кухнята. — Кимна той към хола и кухнята зад него.
— Оттук.
Хилди прекоси хола и се спря на вратата за кухнята. Джеф, още по пижама и хавлия, седеше на кухненската маса. Когато вдигна очи към нея, първо я впечатли, че очите му са сухи.
С бледо лице, но със сухи очи.