— Не знаех на кого да се обадя — каза полицаят.
— Никой от роднините му не живее наблизо.
Тя отиде при момчето и коленичи, за да може да го прегърне, без да го кара за става от стола.
— Моите съболезнования. Толкова съжалявам.
Джеф се извърна към нея и попита:
— Вече мога ли да се върна в училище?
Дъхът на Хилди секна. Още веднъж погледна момчето. И бавно започна да разбира.
Никакви сълзи.
Спокоен глас.
Не му пукаше!
И майка му, и баща му бяха мъртви, а на него не му пукаше.
Умът на Хилди трескаво работеше. Дали полицаят не забеляза? Или пък просто мислеше, че в покрусата си Джеф още не е проумял какво е станало?
— А…ами не знам — каза тя.
— Нека да разговарям със сержант… — Убягна й името на полицая и гласът й заглъхна.
— Довър — подсказа й Джеф.
— Казва се сержант Довър.
Поемайки си дълбоко въздух, Хилди се изправи на крака и отиде в хола, където полицаят говореше с някого по телефона. Направи й знак да изчака, веднага прекъсна разговора си и затвори.
— Добре ли е той? — попита. Тя поклати глава.
— Разбира се, че не е. Не съм сигурна дали изобщо е проумял какво се е случило. Но иска да знае дали мога да го прибера в Академията. — Когато Довър сбърчи вежди озадачено, Хилди бързо додаде, като гледаше да се възползува от предимството си, преди полицаят да размисли на спокойствие.
— Подозирам, че не е преритал за Академията, ами му се ще веднага да напусне къщата. Имайки предвид какво се е случило, нищо чудно, че не му се седи тук.
— Мисля, че трябва да уведомим роднините му — започна Довър. Хилди незабавно кимна.
— Аз ще се погрижа за това. Цялото му досие е в Академията, а и Чет и Джанет работят… работеха… в университета. Разбира се, ще сторя всичко необходимо, но… — Умишлено не довърши изречението, като искаше сам Довър да вземе окончателното решение.
Така нямаше да я упрекват, че просто е дошла в къщата, взела е Джеф и си е тръгнала.
Полицаят взе решение. Достатъчно му бе да бие пътя дотук и да съобщава на едно дванадесетгодишно дете, че родителите му са мъртви, без дори да е уведомил родителите на загиналите. Щом станеше дума за деца, Довър никога не знаеше как да постъпи. За прекарания половин час и дума не отрони с момчето. Поне тази жена знаеше как да се оправя с деца и познаваше Джеф.
Ако успеете да ги уведомите, вероятно и родителите им ще го приемат по-лесно — съгласи се той.
— Не ще и дума, ако има баба или нещо такова. Имам предвид, че ако няма, можем да позвъним на социалната служба и да му намерим къде да го подслоним.
— Не мисля, че ще се наложи — каза му тя.
— Според мен и Чет, и Джанет имат семейства в града и още тази сутрин ще се свържа е тях. Мисля, че не бива да безпокоим социалните служби.
— Трябва да чуем и мнението на семейството — отвърна уклончиво Довър, — и се боя, че трябва да ви помоля за някакъв документ за самоличност. Не че не вярвам коя сте, но…
— Разбира се. — Хилди заровичка в дълбоката си чанта, която преди минути остави на стола, като прекосяваше хола.
— Довър хвърли бегъл поглед както на шофьорската й книжка, така и на университетския й пропуск, после й ги върна.
— Нали мога да се свържа с вас на същия номер, на който ви намерих тази сутрин?
— Или чрез централата на университета — отвърна тя.
— Така е по-лесно да ме откриете денем. Другият номер е в апартамента ми в Академията. Там съм главна възпитателка.
Пет минути по-късно тя и Джеф се качиха на колата и се отправиха обратно към Академията. Повече от минута не отрониха нито дума. После Хилди проговори:
— Съжалявам за родителите ти, Джеф. Знам колко трудно ще ти бъде.
— За миг й се стори, че Джеф изобщо не я чува, после той се извърна и я погледна в очите.
— Сега вече д-р Енджърсол няма как да не ми позволи да отида при Адам — каза той.
— Ако полицията разбере какво съм направил, сигурно ще ме арестуват, нали?
Жената стисна по-здраво волана и нищо не каза.
Близо половин час Джеф се чудеше на машинарията, скрита зад стената от циментови блокове. Когато отвори вратата и запали лампата, веднага разбра, че е открил това, което търси.
Към пода бяха завинтени два големи мотора, всеки съоръжен със скрипец.
Един от моторите бе стар, пиринчената му кутия бе почерняла от грес, през красиво инкрустираната вентилационна решетка ясно се виждаха медните намотки на бобините.
Вторият обаче изглеждаше доста по-нов. И въпреки това на Джош не му убягнаха следите от предишния мотор, които съвсем ясно си личаха около по-малката основата на по-съвременния електромотор. Дали се е развалил един от старите мотори? Но щом е така, защо веднага не ги бяха сменили и двата?