Подобна задача бе неизпълнима, тъй като вече не можеше да догони Ейми.
Трябваше да я спрат, но едва преди няколко часа осъзна, че дори опитът да я спрат ще задействува множащите се главоломно вируси, докато…
Само при мисълта, че всеки централен компютър в страната ще блокира или пък дори да се окаже заразен, Енджърсол потрепера.
В два часа след полунощ се сети, че може да измами компютъра.
Ще запише реакциите на мозъка на Ейми на лента, която ще имитира всичките й нормални функции и реакции.
Лента, нагласена да се повтаря безкрай и непрекъснато да подава съответните данни на компютрите, сякаш тя още си е на мястото и мозъкът й функционира нормално.
А докато компютърът обработва записаните данни, ще изключи мозъка на Ейми от поддържащата го система и ще го унищожи. Междувременно Адам се залови за работа и съчетавайки скоростта на собствения си ум с тази на «Кройдън», проверяваше запаметената информация във всеки компютър, до който Ейми Карлсън имаше достъп.
И щом свършеше, щом Адам потвърдеше, че е открил и унищожил всеки вирус, Енджърсол щеше да изолира лабораторията, щеше да прекъсне връзката на «Кройдън» — а и на проекта — с външни източници, докато не открие начин да контролира умовете на децата. Макар и още да не бе обяснил на Хилди Креймър какво всъщност върши Ейми, той бе съвсем наясно какво ставаше.
Отворил бе кутията на Пандора и съдържанието й бързо се разпиляваше.
— Само ако успеем да й попречим да създава нови — каза му тази сутрин Адам, — за няколко часа ще се справя с вирусите-стартери. След като веднъж ги обезвредим, останалите са без значение. Могат да си останат по местата, защото никога няма сами да се задействуват. А за да намеря вирусите-стартери, ще прибягна да информацията на Ейми.
— Добре — отвърна Джордж Енджърсол, съвземайки се от унеса си.
— Станалото, станало. Нямаме избор — трябва да продължим оттам, докъдето сме стигнали и най-важното е да влезем във връзка с Ейми.
— Дали ще успееш? — попита Хилди Креймър. Последните петнадесет минути тя си мълчеше, безмълвно заслушана в разказа на Джеф пред Адам за случилото се с родителите им.
Не възрази на твърдението му, че не е искал смъртта им, защото и тя като Джордж Енджърсол, чувствуваше, че значението на проекта, който най-сетне бяха на прага да реализират, натежаваше пред необходимостта Адам да разбере какво точно се е случило.
А в края на краищата, докато Адам е убеден, че и той е виновен за случилото се, можеха да разчитат на него в мерките, към които евентуално щяха да прибягнат за усмиряване на Ейми Карлсън.
И наистина, желанието му да се хареса, почти патологичната му изпълнителност, стига да го помолеха, изигра решаваща роля при избора му за проекта.
А сега вината, която изпитваше за смъртта на родителите си, щеше да е решаващ стимул да стори това, което го помоли Джордж Енджърсол. Дори в крайна сметка и самият той да умреше.
— Мисля, че можем да влезем във връзка с Ейми — отвърна Енджърсол. Седна зад клавиатурата и набра командите за постоянно излъчване на предварително записаните данни за състоянието на мозъка на Ейми до контролната апаратура.
Мониторът на Ейми оживя и гласът й отекна в стаята.
— Няма да стане, д-р Енджърсол! — С такава увереност изрече тези думи, че и тримата в лабораторията вдигнаха очи към монитора.
Гневният й поглед сякаш изгаряше Енджърсол.
— Знам какво правите и няма да стане.
Той се усмихна и коравосърдечна гримаса разкриви лицето му.
— И какво толкова си мислиш, че правя, Ейми?
— Опитваш се да измамиш компютъра. Но тая няма да я бъде. Човек все се учи, д-р Енджърсол. И според мен мозъците са като отпечатъците от пръстите. Няма два абсолютно еднакви, а са и толкова сложни, че регистрираните реакции никога не се повтарят в същата последователност. И взех, та заложих нова програма. Тя ще сравни последните данни за състоянието на мозъка ми с всички предишни. И ако програмата ми открие някакво повторение, то тя ще разбере, че сте сторили нещо и ще задействува вирусите. Но първо ще унищожи целия този проект.
Енджърсол се взираше студено в лика на червенокосото момиченце и луничавото й личице му се стори по-възрастно за десетте й годинки, докато не погледна Ейми в очите. Сякаш от тях струеше мъдростта на човешкия род.