— Не ти вярвам — каза той и усети, че не е чак толкова убеден в думите си, колкото прозвучаха.
Тя лекичко вирна главичка и на устните й заигра тънка усмивка.
— Опитай, щом искаш. Така съм я програмирала, че разполагаш с тридесет секунди да промениш решението си. Но не мисля, че ще се бавиш толкова.
Енджърсол усети да го обхваща смразяващ гняв. Тя блъфираше! Не ще и дума!
— Ако не променя решението си, ти ще умреш, нали така?
Ейми се подвоуми, после кимна.
— Да. А и Адам. Но и за това съм помислила и според мен това няма никакво значение. Нямаше никакво право да ни слагаш тук, но го стори. А вече ти казах какво ще стане, ако се опиташ да ме нараниш, така че, ако го сториш, нашият убиец ще си ти, а не аз.
Енджърсол хвърли неспокоен поглед към Хилди Креймър, която не сваляше очи от лика на Ейми Карлсън, в които се четеше по-силен гняв от неговия.
— Е? — попита той.
Хилди нито за миг не откъсна очи от монитора и рече:
— Истината ли казва? Не може ли да се излъже компютърът?
Енджърсол нервно прокара език по долната си устна.
— Не съм сигурен. Но ми се струва, че ще се заблуди. Според мен тя блъфира.
Хилди се поколеба, после взе решение.
— Давай. Не можем да си позволим целият проект да робува на едно сърдито дете.
Той довърши с набора команди и натисна клавиша, който щеше да ги вкара в компютъра.
Няколко секунди нищо не последва. Тъкмо се канеше да набере още команди, които да прекъснат животоподдържащите системи на мозъка на Ейми и изведнъж екранът оживя. По озвучителната система се разнесе тревожно писукане. На контролните пултове и на двете стъкленици заприсветкваха червени предупредителни лампички и зазвъняха зумери, щом системите взеха да се изключват.
— Какво е това? — запита Хилди.
— Какво става?
Джордж Енджърсол не отвърна, отново застана зад клавиатурата, отменяйки изключването на записаните данни за мозъка на Ейми.
— Помогни ми, Адам! — нареди той.
Щом записът спря, тревожният звън отзвуча. Една но една предупредителните лампички угасваха, щом Адам със силата на ума си се намеси и започна да поправя щетите в програмите за контролните уреди.
За по-малко от минута всичко свърши. Енджърсол пребледня. Ризата му подгизна от потта, избила по цялото му тяло, докато десетгодишният му труд рухваше пред очите му. Обърса чело с трепереща ръка.
На монитора ликът на Ейми се усмихваше широко.
— Видя ли? — попита тя.
— Стана точно, както ти казвах, нали?
Енджърсол се опита да преглътне надигащата се в гърлото му жлъч, която заплашваше да го задави.
— Адам! — сопна се той с дрезгав глас.
— Кажи ми докъде стигна. Всичко под контрол ли е?
— Все още проверявам — отвърна Адам. Ликът на момчето замръзна над стъкленицата, сякаш концентрираше всичките резерви на ума си, за да установи коя от програмите е заразена с вируса на Ейми, сравнявайки ги с оригиналните им резервни копия и поправяйки нанесените щети.
Имаше чувството, че се е озовал в самия компютър, преглежда информацията, записана на дисковете, като лесно я разчиташе, все едно е изписана с думи върху хартия. Почти не усещаше данните да се изнизват през ума му, идеално ги помнеше и контролираше до една. После в дълбините на съзнанието си усети нечие присъствие. Не бе Ейми.
С нейния ум свикна, тъй като той като че ли неизменно присъствуваше в периферията на неговия, изпреварваше го като едва уловима сянка, но винаги усещаше присъствието й.
Сега усети някакво ново присъствие. Огледа се, разтърси се и тогава разбра.
Само пет минути зад компютърния терминал в стаята му трябваха на Джош, за да разбере, че няма да успее да проникне във функциониращата в мазето система. Накъдето и да се обърнеше, която и следа в директориите да последва, все се озоваваше пред едно и също условие:
ИЗБЕРЕТЕ СЕКРЕТНИЯ КОД
Тези думи го преследваха навсякъде и най-сетне се отказа. Отчаян, излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбището. Когато стигна до площадката, чу мяучене и вдигна очи.
На площадката на четвъртия етаж, два етажа по-горе, зърна шарената котка Таби, живяла с Ейми. Последните два дни котката се мотаеше по горните етажи, ходеше от стая до стая, сякаш търсеше приятелката си. Вчера Джош пусна котката в стаята си, но тя остана само колкото да установи, че Ейми я няма, после се промуши през вратата и продължи търсенето си.
А сега жално мяукаше от четвъртия етаж.
Джош се спря и се вторачи в котката. Сякаш усети интереса му, котката измяука още веднъж и после изчезна.