От мястото, където стоеше, Джош виждаше само горната част на вратата на д-р Енджърсол. Вратата бе полуотворена.
Не много, едва-едва.
Сърцето му биеше силно. Осмеляваше ли се да се качи? Ами ако Хилди се върне?
Но нали ще чуе идването на асансьора и ще има достатъчно време да се измъкне. А може би, ако успее да влезе в апартамента на д — р Енджърсол…
Реши се.
Огледа безлюдния коридор и хукна по стълбите първо до третия, а после и до четвъртия етаж.
Таби, все още пред вратата, се извърна към него, после подраска по вратата, като искаше да я пусне в стаята.
— Подушваш ли я? — рече Джош, снишавайки глас.
— Подушваш ли Ейми? — С бумкащо сърце той се пресегна и отвори вратата по-широко.
Котката се промъкна вътре.
Миг по-късно и Джош я последва. Огледа стаята и почти мигновено съзря компютърния терминал върху бюрото до прозореца.
Компютърът на д-р Енджърсол.
Без да се бави, Джош прекоси, седна зад терминала и зачука по клавиатурата.
Този път не се появиха никакви изисквания за секретен код.
Взе да тършува из невижданите досега директории. В третата директория един файл привлече вниманието му:
ДЕЛАБ.КАМ.
Умът му светкавично преведе името на файла: Джордж Енджърсол Лаборатория. Камера.
С помощта на мишката на бюрото той наложи маркера върху името на файла и щракна два пъти.
В горната част на екрана се появи прозорче и изображение в него.
Джош се взираше смълчан, защото пред очите му се разкри лаборатория, невиждана досега в Академията, пълна с оборудване, от което го побиха тръпки, макар и да нямаше представа за предназначението им.
Инстинктивно се досети, че е открил Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Доста вляво едва различи компютъра «Кройдън» в отделното му помещение, но в дъното на стаята видя две стъкленици, с монитори на стената над тях.
Един от мониторите бе пуст, но на другия се виждаше ликът на Адам Олдрич.
Около бюрото до стъклениците стояха д-р Енджърсол, Хилди Креймър и Джеф Олдрич.
Сякаш спореха за нещо.
Звук!
Не можеше да няма и звукова система.
Трескаво Джош се залови за работа и затърси файла, който да задействува намиращите се там микрофони и високоговорители. Защото след като Адам можа да разговаря с него посредством програмата за възпроизвеждане на действителността, сигурно разговаряше и с д-р Енджърсол.
Само трябваше да открие съответните файлове и да задействува съответните програми…
Далеч долу, в лабораторията Адам Олдрич проговори, като формулираше словата си първо наум, дигитализираше ги и ги изпращаше до «Кройдън» с лекотата, с която преди прелистваше страниците на някоя книга или хукваше към плажа. Той изкрещя на Джеф:
— Наблюдават ни.
Енджърсол сепнато вдигна глава от екрана, който изучаваше.
— Наблюдават ли ни? Кой?
— Джош. Седнал е на бюрото ви и ни наблюдава.
Директорът се вцепени. Поддаде се за малко на гнева си срещу Хилди Креймър. Наистина ли е имала глупостта да остави вратата на апартамента му незаключена?
— Ако обичаш, иди да го хванеш, Хилди — каза той и гледаше думите му да прозвучат спокойно и да не се поддаде на гнева си.
— Доведи го тук! — Първо щеше да се оправи с Джош, а после с Хилди.
В апартамента на четвъртия етаж Джош най-сетне откри програмата, която му осигуряваше достъп до озвучителната система в лабораторията и кръвта му се смръзна, щом чу последните думи на Адам и д-р Енджърсол.
Вторачи се в екрана. Какво да прави? Какво можеше да направи? Тя щеше да бъде тук след двадесет секунди. А и дори да успееше да избяга от къщата, къде щеше да отиде?
Тя ще се обади на охраната и само след минута щяха да го търсят под дърво и камък!
Но имаше да свърши още нещо! Посегна да изключи монитора, но изведнъж изображението на екрана изчезна и веднага го замести ново. Ейми!
Благоговейно Джош не сваляше от нея очи. Възможно ли е наистина да е тя? Но нали беше мъртва!
Не!
Само тялото й е мъртво. А тя още е жива.
Без да откъсва очи от екрана, долови шум някъде зад себе си.
Асансьорът.
Хилди идваше.
— Тъкмо Джош се канеше да хукне от апартамента, когато изведнъж Ейми му се усмихна. А после заговори с ясен, макар и едва доловим глас по мъничкия, вграден в компютъра микрофон.
— Не бой се.
Екранът опустя.
А асансьорът приближаваше.
28
Кабината стигна до върха на шахтата и спря. Докато чакаше вратата да се отвори, кракът на Хилди потропваше нетърпеливо под влияние на гнева, проникнал във всяка фибра на тялото й.