В кабинета на Джордж Енджърсол Джош с ужас слушаше сподавените писъци, идещи откъм асансьорната шахта. Какво ли ставаше? Какво правеше Ейми?
А кой ли още чуваше писъците на Хилди?
Отиде до вратата, пристъпи съвсем близо до стълбището и надзърна. Макар и никого да не видя, откъм първия етаж се разнесе глъчка.
Дали да слезе?
Но какво ще стане с Ейми?
В мига, в който си зададе този въпрос, вече знаеше отговора. Д-р Енджърсол ще се опита да я убие. Също като него, помисли си Джош, ако Ейми не бе попречила на Хилди.
Или пък той ще се опита да вкара и него в компютъра?
Веднага се сети за снощните кошмари. Опита се да си представи какво е завинаги да се озовеш в безкрайния лабиринт, без дори да се пробудиш.
От една страна, му се щеше да побегне, да се обади на майка си и да я помоли да дойде да го прибере.
Но, от друга — не можеше да изостави Ейми, не можеше да я остави самичка след това, което стори за него.
Влезе отново в кабинета на д-р Енджърсол, затвори и заключи вратата.
— Спри я, Адам! — настоя Джордж Енджърсол.
— Убий я, ако се налага, но я спри!
Адам не отговори, но ликът му на монитора изведнъж изчезна и на негово място се появи грозно видение.
Олицетворение на злото, създанието от екрана го изгледа с ненавист. Застанал до Енджърсол, Джеф Олдрич ахна.
— Какво е това? — промълви той.
— Какво става?
Енджърсол стисна зъби.
— Не знам — отвърна с дрезгав глас.
— Нямам никаква представа. — Пред очите му експериментът ставаше неконтролируем.
Заобиколиха я демони.
Ужасяващи създания обградиха Ейми и когато първото изникна от нищото, размахвайки огромните си крила на прилеп, пляскайки с раздвоената си опашка, й дойде наум да се отдръпне и да го остави да прелети над нея.
Докато следваше инстинкта си, Ейми загуби контрол над асансьора. Последен писък на страх и агония се изтръгна от гърлото на Хилди Креймър и кабината полетя към дъното на шахтата, писък, който веднага замря, щом тялото й се удари за последен път в пода и падайки на главата си, тя си счупи врата.
Инстинктивното й мислено отдръпване не помогна на Ейми, защото нямаше къде да се скрие от нахвърлилото се върху й страховито създание.
Тогава тя мислено се извъртя и пренасочи вниманието си, но когато създанието изчезна и безплътната му форма напусна съзнанието й след отказа й да мисли за това, се появи друго.
Със зелената му люспеста кожа и кървавочервени очи, искрящи сред обкръжаващия я мрак, то пълзеше към нея и с издадени хищни нокти се опитваше да я достигне…
Не!
Не е истинско!
Ейми изпищя тези думи наум, но повтарянето, че не е истинско, не намали завладелия ума й ужас.
Знаеше, че тези създания не съществуват — немислимо е да съществуват — защото в света, който сега обитаваше, нямаше място за подобни неща. Освен нея и Адам Олдрич в него нямаше други живи същества.
Имаше само дразнители, абстрактни дразнители, които възбуждаха мозъчните й клетки и създаваха виденията, съзирани от мозъка.
Адам!
Адам си въобразяваше тези неща, преобразуваше виденията, сътворени в собствения си ум в дразнители, и после ги пресъздаваше в нейния.
Но какво от това, че знаеше какво става, след като в света й всичко, което зърне в ума си, е самата истина и демоните и чудовищата, насъскани срещу нея от Адам, бяха по-истински от всичко преживяно досега.
Отдръпна се уплашено от тях и потърси къде да се скрие, но в беззащитния й свят те бяха навсякъде.
Едно от тях стремително се нахвърли върху й, зина с огромните си челюсти, от жълтеникавите му зъби се стичаше слюнка, а стрелкащият се насам-натам раздвоен език посегна към нея.
Езикът я близна и тя сякаш усети слизестата му повърхност да докосва кожата й.
Инстинктивно се опита да избърше слюнката на призрачното създание от бузата си.
Нямаше нито буза, нито ръка, с която да я избърше.
И въпреки това усещането за парещата слюнка на звяра върху несъществуващата й кожа остана.
Вече демоните бяха навсякъде. Усещаше ги да я обкръжават, да се приближават и да стесняват обръча.
Издаде безмълвен, ужасен писък и внезапен прилив на енергия избликна от ума й…
Невероятно, но демоните се отдръпнаха…
Джордж Енджърсол и Джеф Олдрич се втурнаха от лабораторията в облицования с плочки коридор, където затворените врати на асансьора скриваха от очите това, което бе станало. Директорът натисна бутона до вратата, тя послушно се плъзна и се отвори, разкривайки зловещата сцена. Смазаното тяло на Хилди, свито в неестествена поза, лежеше в ъгъла на потъналия в кръв асансьор.