Следвайки инстинктите си, Ейми се оттегли от бушуващия около нея кошмар, прибра ума в себе си, затвори се в черупката си и вече не обръщаше внимание на царящите около нея ужасии. Създаде си образ. Представи си кладенец — дълбока, мрачна шахта. Шахта, в която да изчезне и където Адам и демоните му не можеха да я последват.
Усети да пропада в чудноватата, безкрайна дупка, съществуваща само в мислите й, да я обгръща така желаният мрак. Ревът на чудовищата заглъхна, а после и самите създания сякаш се оттеглиха и от тях не остана и следа.
Със силата на ума си полетя надолу, наложи си да превъзмогне ужасния си страх от височина и този път да го използува за спасението си.
Остави се да лети като отвес в мрака на шахтата, носеше се из безмълвната пустош, радваше й се, болката заглъхна, а страхът от чудовищата изчезна.
Изцяло се отдаде на летежа си и се остави мракът и тишината да я погълнат…
Джордж Енджърсол се взираше, докато хаосът от багри на монитора над стъкленицата на Ейми бавно избледняваше, екранът опустя, после насочи вниманието си към мониторите до поддържащата живота й система. Шарката на мозъчните й вълни се промени и за миг това го озадачи, докато изведнъж не се сети какво е станало. Кататония.
Изложен на непрестанните атаки на Адам, умът на Ейми най-сетне е рухнал и тя бе изпаднала в кататонично състояние: нито реагираше на постъпващите дразнители, нито произвеждаше собствени.
Колко ли ще трае?
И как да я извади от това състояние?
Мислеше бързо, преценявайки възможностите, предвкусвайки вероятността за ново изследване, предложено му от умственото състояние на Ейми Карлсън.
Кратката възбуда отшумя. Той знаеше, че вече никога няма да има възможност да работи нито с мозъка на Ейми, нито с този на Адам. Настъпи моментът да ги изключи, да прекъсне поддържащите ги системи, на които дължаха живота си.
Време бе да остави и мозъците им да умрат като телата им.
Дали да каже на Адам какво ще направи?
Не.
Нямаше никакъв смисъл, а вероятно нямаше и време. Взе да набира команди на компютъра, знаейки, че този път Ейми няма да може да му попречи.
Също толкова сигурен бе, че Адам пък едва ли ще дръзне. У него твърде силен бе навикът да се подчинява на заповедите.
Застанал до взиращия се Джеф Олдрич, Енджърсол набра и последната команда и ги вкара в компютъра. На монитора се появи ликът на Адам със студен и ядосан поглед.
— Какво правите? — искаше да знае той.
Мъжът замръзна. На екрана на компютъра списъкът от команди, които щяха да сложат край на живота на Адам и Ейми, спря да се изписва веднага щом се появи.
— Адам — каза тихичко, — налага се да прекратим експеримента.
На екрана ликът на Адам бе ужасен.
— Да го прекратим ли? Не…
— Вече не е таен, Адам. Джош Маккалъм разбра какво правим и ще каже на останалите. И се налага да прекратим проекта, Адам. Налага се да им покажем, че той греши за случващите се тук неща.
— Но…
— Ясно ти е, нали, Адам? — продължи Енджърсол и гласът му прозвуча със същия хипнотичен тон, както когато миналата пролет го убеди доброволно да участвува в проекта.
— Винаги си знаел, че съществува известен риск. Говорихме за това. На лика му на монитора очите на Адам проблеснаха.
Мислиш да ме убиеш.
— Не ми се ще, Адам. Никак не ми се иска. Но нямам избор. — Млъкна за миг, после допълни:
— Искаш ли приспивателно? Мога първо да те приспя. Няма нищо да усетиш, дори няма да разбереш какво става…
— Не!
Тази дума екна от високоговорителя. Енджърсол и Джеф отстъпиха инстинктивно и се спогледаха.
— Няма да ви оставя да го сторите — извика Адам с пламнал от трупания през годините гняв лик.
— Няма да ви позволя да ни убиете!
Джош се взираше напрегнато в монитора на бюрото и слушаше думите на Адам с нарастваща паника. Трябваше да стори нещо, трябваше да прекрати разиграващата се драма в лабораторията под сутерена. Но как?
Като обезумял затрака по клавиатурата, но нищо не излезе. Извърна гръб на компютъра и се втурна към библиотеката, зад която бе чул сподавените писъци на Хилди. Задърпа я неистово и се опита да я отвори, но тя здраво си седеше на мястото. Взе да измъква книгите от рафтовете, хвърляше ги безразборно по пода и най-сетне, на третия рафт отгоре, откри бутона за отваряне на библиотеката. Вратичката се отвори и той натисна копчето и повика асансьора.
Нищо не последва.
Зави му се свят и в него пак се надигна паниката с протегнати да го сграбчи ръце. Отблъсна я и заоглежда стаята. Трябва да има начин…