Телефонът!
Спусна се към него, грабна слушалката и натисна три бутона. При второто позвъняване се обади дежурният на 911.
— Помощ! — развика се Джош.
— Ще ги убие! Така каза!
Гласът на другия край отвърна спокойно:
— Кой се обажда? Кажете си името и откъде звъните.
Преодолявайки паниката, Джош се опита да обясни какво е станало.
— Те са още живи — каза той.
— Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Изобщо не са умирали!
Докато дежурният слушаше и не вярваше на ушите си, Джош несвързано му разказа за станалото.
Джеф Олдрич се взираше в лика на монитора над стъкленицата. Появилият се там лик вече нямаше нищо общо с брат му, такъв какъвто го помнеше, момчето с отзивчивите очи, което правеше всичко, което му кажат. Дали това наистина е Адам?
Погледът му се прехвърли върху стъкленицата.
Мозък!
Сега брат му е само това. Само парче сива тъкан в съд с хранителен разтвор.
Не е човек.
Изобщо не е човек.
А и той щеше да е същото, ако нему се бе паднало да бъде пръв.
Адам е откачил, също като Ейми.
— Нищо не можеш да ни сториш — каза Джеф с изпълнен с презрение глас.
— Ти си мъртъв, забрави ли? Само къс плът е останал от теб в стъкленица!
Чувайки думите на брат си, гневът на Адам прерасна в ненавист. Най-сетне разбра що за човек е брат му. Джеф не се интересуваше от него — никога не се бе интересувал. Както не му пукаше за родителите им.
— Мислил си, че ще умра, нали така, Джеф? Смятал си, че ще умра, та д-р Енджърсол да открие къде му е грешката и когато и ти се решиш на това, да оцелееш. И затова уби и мама и тате, така ли е? За да можеш да се върнеш и да се озовеш в стъкленицата?
Усмивка разкриви устните на Джеф.
— И да свърша като теб? Мой човек, ти нещо си мръднал! Та кой е примрял да се озове на твое място? — Извърна се и понечи да излезе от лабораторията.
— Не можеш да излезеш — каза Адам. Джеф се спря и се извърна.
— Така ли? Че кой ще ми попречи?
Пак се обърна и пое към асансьора, но усети ръката на Джордж Енджърсол на рамото си.
— Недей! Той това и иска! И да повтори същото, каквото Ейми стори с Хилди. Хайде!
Водейки момчето след себе си, Енджърсол се запъти обратно към лабораторията.
В една от съседните стаи се разнесе шум и той се сепна.
Агрегатът се включи.
Пусна ръката на Джеф и набра секретния код на клавиатурата над една от ключалките.
Нищо не последва. Веднага разбра, че Адам с помощта на компютъра е сменил кода и ги е заключил.
Надзърна през малкото стъклено прозорче във вратата на нивото на очите му.
И навън видя работещия вече авариен агрегат, монтиран тук по лично негово настояване, за да не спрат компютрите и животоподдържащите системи, в случай че спре токът.
Но защо? Какво ли си е наумил Адам?
После се сети. Ако наистина дойдеше полицията и откриеха какво става тук, долу, можеха да прекъснат електрозахранването на зданието. А без агрегата Адам щеше да умре.
Върна се в лабораторията.
— Няма да успееш, Адам — рече той.
— Рано или късно ще те открият.
— Не е за мен — каза Адам. Гласът му вече звучеше спокойно.
— Ами за вас. Не подушвате ли нещо?
Енджърсол се намръщи, после задуши въздуха.
— Изгорелите газове! Но това е невъзможно — помещението на генератора си имаше собствена, автоматично контролирана вентилационна система.
— Запознах се с отдушниците — обясни Адам спокойно.
— Всъщност не е кой знае колко трудно. Само трябваше да затворя два и да отворя други два.
Енджърсол не откъсваше очи от лика на момчето над стъкленицата.
Джеф Олдрич вече кашляше и се давеше, а и той вече усещаше влиянието на въглеродния окис, който бързо изместваше кислорода от стаята.
Сграбчи отново момчето за ръка и се спусна към асансьора, но вратите се затвориха и колкото и неистово да натискаше бутона, нищо не последва.
— Не! — изрева той.
— Не бива да правиш това с мен! — Пусна ръката на Джеф и се хвърли обратно към лабораторията, обзет от ярост и от паника. Опита се да не диша, за да не вдишва повече от смъртоносните изпарения. Оглеждаше се трескаво наоколо, умът му отчаяно търсеше пътища за бягство, но когато разбра, че любимите му покои изведнъж се бяха превърнали в газова камера за собствената му екзекуция, се ужаси.
Увещавай го!
Трябваше да вразуми Адам!
Изгледа с омраза лика на момчето, което като че ли го наблюдаваше презрително.
— Не! — простена той и на един път издиша грижливо пестения си дъх.
— Как не разбираш? Та нали аз те създадох! Ти ми принадлежиш!