— Събужда се — отвърна той тихо.
— Идва на себе си.
— На себе си ли? — повтори Франк Карлсън.
— Невъзможно! В стъкленицата не е моята Ейми? Изобщо не е човешко същество! Само късче плът! За бога, няма ли кой да спре проклетата машина и да го остави да умре!
Думите му отекнаха в стаята. За миг никой не продума. После, тъкмо Гордън Билингз се канеше да каже нещо, от високоговорителя на тавана проехтя нечий глас.
— Не бързай, татко — обади се Ейми.
— Още не съм готова.
Чувайки гласа на дъщеря си, Франк Карлсън и Маргарет замръзнаха и инстинктивно се заозъртаха из стаята и почти се надяваха да видят дъщеря си да се крие някъде.
— Ейми? — промълви Джош.
— Добре ли си? Какво стана?
В стаята възрастните изгледаха момчето, което май вярваше, че чуват наистина гласа на Ейми Карлсън, колкото и невероятно да се струваше на родителите. Но преди някой от тях да реагира, самата Ейми проговори отново:
— Адам се опита да ми причини болка. Да ме подлуди и се наложи да се скрия от него.
Момчето се намръщи, опитвайки се да разгадае за какво става дума. Къде да се скрие? Как?
— Но какво стана? — пак запита той.
— Те са мъртви, Ейми. Джеф, Адам и д-р Енджърсол. А и Хилди. Всички са мъртви.
Тя замълча за миг. Когато пак заговори, гласчето й потреперваше.
— Адам ги уби, Джош. Пое всичко в свои ръце, даже асансьора. Изобщо не съм искала да убивам Хилди, но той се намеси и я уби. До един ги изби. — Още докато говореше, умът не спираше да функционира, обработваше несметната информация, съхранявана в информационните банки на компютъра, излъчваше и получаваше дразнители дори по-бързо от самия «Кройдън».
— Мамо, след миг ще ме видиш — произнесе тя тихичко.
— Ще се появя на монитора над стъкленицата. Само ще трябва да вдигнеш очи. А и аз ще те виждам. Възприемам образите от камерата и те се появяват толкова ясно в съзнанието ми, все едно още имам очи.
Не съм умряла, мамо. Просто… май не съм същата.
Умът на Маргарет Карлсън вее още не можеше да побере чутото и заедно с останалите присъствуващи, вдигна очи към монитора над стъкленицата, приютила мозъка на Ейми.
Ликът й бавно се появи, пресътворен от компютъра съгласно указанията, излъчвани от мозъка на самата Ейми. В лика на луничавото, оградено от буйни червени къдрици лице разпознаха Ейми. И все пак не бе съвсем същата Ейми. Нещо в нея се бе променило.
Маргарет отрони вопъл, взирайки се в лика на монитора, и сграбчи ръката на съпруга си.
— Защо вече не си с очила? — попита Джош, взирайки се в лика на приятелката си. Тя се усмихна.
— Мразя ги. Винаги съм ги ненавиждала. И реших да не ги нося. А и за какво са ми вече, не е ли така?
— Невероятно — промълви Франк Карлсън.
— Не е възможно да е истина.
На екрана Ейми отмести очи, сякаш наистина поглеждаше към него, и каза:
— Но е самата истина. Наистина съм аз. Дори не мога да ти обясня как се получава. Все едно компютърът е вече моето тяло. Знам как да си служа с него, да го привеждам в действие и да изпълнява всяко мое желание.
— Не! — извика Маргарет Карлсън, скочи на крака и направи крачка към стъкленицата.
— Ние ще те измъкнем оттам! Трябва да има някаква…
— Няма, мамо — прекъсна я Ейми.
— Доста мислих върху това. Проучих всяка възможност и знам, че никой не може да върне мозъка в тялото ми. А дори някой да успее, това означава, че някой друг ще трябва да умре, за да взема тялото му.
— За пръв път гласът й прозвуча гневно.
— А това с нищо не се различава от стореното от д-р Енджърсол с Адам и мен.
— Не! — повтори Маргарет, сякаш тази дума можеше да разсее прозвучалата истина в казаното от Ейми.
— Не може да няма нещо! Трябва да има начин!
— Има, мамо — изрече кротко Ейми.
— Мога да сторя нещо! Мога да оставя мозъка си да умре.
Маргарет ахна и се вторачи в съпруга си.
— Какви ги говори? — замоли се тя.
— Какво иска да каже?
— Не мога да продължавам да живея така, мамо — продължи Ейми.
— Знам какво стана с Адам и с всички останали. Адам се промени, мамо. Вече не приличаше на себе си. Намрази всички и ако д-р Енджърсол не беше го убил, бе способен на какво ли не. Можеше да проникне във всеки компютър и да прави каквото си ще. А ако мозъкът ми продължи да живее, може и аз да стана същата.
— Но ако останеш тук — възрази Джош, веднага осъзнал за какво говори Ейми.
— Ако компютърът не е свързан с модем…
На екрана тя поклати глава.
— Не желая, Джош. Не искам да остана в този капан завинаги. Така че си отивам. Ще сложа край на този проект и ще си отида.