— Не — проплака Джош.
— Не умирай, Ейми! Моля те!
На монитора Ейми се усмихна.
— Трябва да ме разбереш, Джош. Вече трябва да си вървя. Само това ми остава. — Отмести очи и те сякаш още веднъж се спряха на майка й.
— Обичам те, мамо! — произнесе тихичко тя.
— И се радвам, че дойде. Поне ще мога да се сбогувам с теб.
Маргарет отново сграбчи мъжа си за ръката.
— Спри я, Франк — замоли го тя.
— Не й позволявай да го стори!
Но Франк Карлсън, който досега слушаше внимателно дъщеря си, поклати глава.
— Всичко е наред, Ейми — тихо каза той.
— Прави каквото е необходимо и не забравяй, че те обичам. Обичахме те и ще те обичаме. Усмивката на Ейми угасна.
— И аз те обичам, татко — прошепна тя. А после пред очите на присъствуващите ликът й бавно избледня. Миг по-късно прозвуча предупредително писукане, щом апаратурата, поддържаща мозъка на Ейми, взе да се изключва.
— Направете нещо! — изпищя Маргарет Карлсън.
— За бога, някой да стори нещо!
Джош веднага се залови за работа и пръстите му заиграха по клавиатурата, като се опитваше да възстанови програмите, изтривани от информационните банки на компютърната памет, и системите, преставащи да действуват след отпадането на поддържащите ги програми.
Клавиатурата отказа да му се подчинява.
И пред безпомощните погледи на всички Ейми Карлсън умря.
Епилог
Преди по-малко от седмица Джош се бе върнал в Едем и по пътя от училище за дома, все си мислеше за това, което се случи само преди няколко дни в Барингтън.
Случилото се не му излизаше от главата, макар че майка му — а и всички останали — да го съветваха да не си мисли за това, ами просто ако може, да го забрави.
Но как се забравяше подобно нещо?
Та нали бе очевидец? Нали видя всичко?
Видя трупа на Хилди в асансьора, а после и телата на д-р Енджърсол и Джеф да лежат на пода в подземната лаборатория. Мъртвият мозък на Адам сред локва вода.
Както и мозъка на Ейми, още жив в стъкленицата, още свързан с компютъра.
Мозъкът на Ейми умря пред очите му.
За пръв път някой умираше пред очите му, а графиките на монитора, с внезапно застиналите линии, оставиха неизличими следи в паметта му. Тогава дълго се взира в тях, а после отмести поглед и не откъсна очи от плаващото в съда късче плът.
То изобщо не се промени. Гънките в основата изглеждаха като преди, цветът му имаше същия сив оттенък, прошарен от синкавата мрежа капиляри.
Струваше му се, че не би трябвало да е така.
Щом Ейми е мъртва, и мозъкът й трябваше да се промени.
Но нямаше промяна и когато най-сетне усети ръката на Алън Довър на рамото си, той вдигна очи.
— Наистина ли е мъртва? — попита с треперещ глас.
— Боя се, че е така — му каза полицаят.
— Хайде. Защо не вземем да излезем навън? Вече не сме потребни тук.
Когато се качиха в тайния асансьор, Джош се сети какво се бе случило с Хилди и го побиха тръпки.
Вечно ли щеше да го преследва този спомен, щом се качеше в асансьор?
Когато се озоваха в апартамента на д-р Енджърсол, не се качи на раздрънкания, стар асансьор, който още чакаше на площадката на четвъртия етаж, а предпочете да слезе по стълбите.
— Някой се е обадил на майка ти, Джош — му каза Алън Довър.
— Довечера ще пристигне да те отведе у дома.
Джош почти не чу тези думи, защото най-сетне се поддаде на сдържаните цяла сутрин емоции. Прегърна полицая и зарида пред очите на всичките си приятели.
— Не бой се! Вече всичко свърши — успокояваше го той.
Но не беше свършило. Цял ден разговаря с полицаите, лекаря и още сума ти хора, чиито имена вече не помнеше. Отговаряше, доколкото може, на всички им въпроси и за пореден път обясни какво видя, щом нахлузи шлема за възпроизвеждане на действителността и съзря Адам в компютъра. Дори се опита да им покаже, но когато се качиха в стаята му, пусна компютъра, сложи си шлема и ръкавицата и нищо не излезе. Веднага разбра какво се е случило. Преди да умре, Ейми е заличила всички програми, съставени от д-р Енджърсол, с помощта на които всъщност виждаше в компютъра.
Почти със сигурност знаеше, че точно това се е получило.
Изобщо и дума не можеше да става за илюзия.
Съставили бяха програмата, за да може Адам да му покаже какво значи да се намираш в компютъра, да станеш частица от обитавания от него и Ейми свят.
Свят, който предизвикваше у него кошмари и пораждаше чувството, че губи разсъдъка си.
След като в крайна сметка Джош им разправи всичко, което знаеше, майка му пристигна и му помогна да прибере дрехите и книгите, а той се сбогувал малкото останали деца.