В училището цял ден прииждаха родители, опаковаха вещите на децата си и ги отвеждаха колкото се може по-бързо. Джош знаеше защо го правят, но се чудеше дали има смисъл, след като експериментът, провеждан от д-р Енджърсол, вече е минало, а самият д-р Енджърсол е мъртъв.
Повечето от децата дори не взеха участие в експеримента. И въпреки това родителите им ги отвеждаха у дома, като повтаряха думите на майка му:
— Знаех си аз, че на това място нещо не е наред! Още като го зърнах, си знаех, че нещо не е наред!
Джош не им вярваше. В края на краищата училището си беше същото с просторната, зелена ливада, ширнала се пред дома, и извисилата се по средата й горичка от секвои, където за пръв път срещна Ейми.
И докато в края на краищата майка му го караше до селцето в малката странноприемница, където щяха да преспят, той дълго се взираше през задното стъкло на колата, като си знаеше, че никога вече няма да види Академията или някое от децата, с които се сприятели.
Щом си легна вечерта в една стая с майка си, дълго време не можеше да заспи.
Заслушан в шума на морския прибой под странноприемницата, той се питаше кога ли пак ще го чуе.
И какво ли го чакаше в предишното му училище в Едем, като се върнеше.
Там уроците нямаше да са като тези в Академията, щеше по цял ден да си кротува и да се преструва, че слуша учителят да говори за неща, които вече знае.
Пак ще се наложи да изтърпи подигравките на останалите деца, да се прави, че не му пука, да се преструва, че му е все тая, че няма нито един приятел.
Но поне в Едем никой нямаше да се опита да стори с него това, което д-р Енджърсол стори с Адам и Ейми.
Сега те бяха мъртви, а той жив и здрав се връщаше в Едем.
Малко преди изгрев слънце най-сетне заспа, а по пътя за дома се умълча, взираше се през прозореца, свил се в ъгъла на седалката си, докато прекосяваха отново пустинята с майка си.
А сега, вече почти седмица по-късно, имаше чувството, че изобщо не е заминавал.
Пустинята си бе същата, слънцето пак грееше от небесата, хълмистият пейзаж пак бе лишен от каквато и да е растителност, освен гигантските кактуси.
Но сега просто фактът, че я познава, я правеше хубава.
А и в училище не бе съвсем като преди, някак си успяваше по-лесно да внимава в час, а и учителите вече като че ли не го изтъкваха пред останалите.
А днес, на излизане от училище, тръгна редом с трима от съучениците си. Вместо да му обърнат гръб, те взеха та го заговориха. Вървя малко с тях, дори отиде с тях да ловят жаби.
Накрая се прибра вкъщи, изкачи стълбите до втория етаж и малкото апартаментче, в което живееха откакто се помнеше.
Изобщо не можеше да става дума за сравнение между него и Академията, но и то му предлагаше своя уют. Поздрави г-жа Хардуик, която сложи пръст на устните си и посочи спящата в кошарката си Мелинда. Докато се оттегляше в стаята си, Джош се питаше защо да пази тишина, след като телевизорът гърмеше с все сила, та се чуваше още от стълбите.
Но дори и това не го ядоса като преди. Хвърли книгите си на леглото, после се запъти към бюрото и включи компютъра си.
Компютърът от Академията. На тръгване му разрешиха да си го вземе у дома.
— Само и само да не ги съдя — му каза майка му тогава.
Но му позволи да го вземе и дори не възрази, когато той настоя да свърже сам модема с телефона, вместо да чака хора от телефонната компания.
— Ако развалиш телефона, ще си удържа поправката от джобните ти пари — заплаши го тя.
Джош само се усмихна. Пет минути по-късно модемът работеше безупречно.
Сега изчака компютърът да се задействува, после набра комуникационната програма, която му позволяваше да влезе във връзка с всички останали компютри, с чиито телефонни номера разполагаше.
Или да задействува програма за произволно набиране, която нямаше да спре, докато не се свържеше с нещо.
Седна зад бюрото си, преценявайки какво да избере, когато изведнъж компютърът изписука тихичко и го предупреди, че го търсят. Съсредоточи се и зачака връзката да се осъществи, а екранът се изчисти, готов да приеме идващото съобщение. Вместо съобщение се появи образ. Усмихнатото личице на Ейми Карлсън.
— Здрасти, Джош — каза тя и гласчето й прозвуча от малкия високоговорител, вграден в компютъра му.
Джош замръзна и за миг не сваляше очи от лика й. Невъзможно! Та Ейми е мъртва! Умря пред очите му. Видя я да умира!
Но това бе тя, сините й очи сияеха на луничавото й личице, червените й къдри се спускаха по челото точно като преди.