— Да ти кажа, съвсем си права — съгласи се Хилди.
— Ако някой се бе опитал да ме прати в пансион, когато бях на десет години, очите му щях да издера. Такъв скандал щях да вдигна на родителите си, че втори път не би им хрумнала подобна идея. Думите й изненадаха Ейми и тя неволно отвори очи.
— Наистина ли така щеше да постъпиш? — предпазливо попита момиченцето, сякаш подозираше някаква клопка.
— Че как иначе! — потвърди Хилди и се изправи, напомняйки си още веднъж, че е крайно време да свали десетина килограма от обемистото си тяло.
— А хем не бях толкова умна, колкото теб. А ти щом си променила решението си, как така не измисли начин да прилъжеш вашите да те оставят у дома? Щом на мен не ми се вижда трудно, как да повярвам, че ти не си успяла?
— Опитах се — отвърна Ейми, преди да се усети.
— Дори се заключих в дрешника, ама мама имаше ключ.
— Не е много хитро — отбеляза жената.
— Решиш ли да се заключваш в някой дрешник, предварително трябва да прибереш всички ключове.
Момиченцето отпусна ръце, краката му бавно се плъзнаха към края на канапето и се спуснаха на земята. В ъгълчетата на устните й сякаш потрепна усмивка. Тя прокара пръсти през гъстите си червени къдрици.
— Абе и аз се сетих, но тате каза, че щял да свали вратата от пантите.
— О, така ли каза? Е, добре. Ела тогаз да ти покажа нещо. — Хилди се приближи до затворения шкаф, вграден в отсрещната стена. След миг колебание Ейми я последва.
— Я ми кажи, моят шкаф прилича ли на дрешника в стаята ти?
Детето огледа облицованата с орехов фурнир врата и резбованата й рамка и кимна.
— Не е красив колкото този тук, но е горе-долу същият.
— Тогава хвърли едно око на пантите и ми кажи какво ще стане, ако измъкнеш щифтовете.
Смръщена, Ейми пристъпи и огледа пантите от двете страни на вратата.
— Не може да се свали — най-сетне оповести тя.
— Дори и да извадиш щифтовете, вратата не може да се измъкне, ако не отворена.
— Много добре — каза й Хилди.
— Тъкмо затова при нас шкафовете са без ключалки. Не можем да си позволим хлапета като теб да се заключват вътре, а ние да къртим вратичките, нали така? А сега какво ще кажеш, ако отидем да видим стаята ти?
Хвана момиченцето за ръка и го изведе от кабинета, като кимна на родителите му да ги последват. Тя пренебрегна старомодния асансьор, чиято богато украсена, пиринчена клетка предизвикваше възхищението на всички момчета от Академията, и прекоси широкия вестибюл, намиращ се в подножието на стълбище, което изящно и странно романтично се виеше към втория етаж. По изражението на Ейми Хилди разбра, че правилно е допуснала, че момиченцето ще предпочете стъпалата пред дрънченето на стария асансьор. Следвана от родителите на Ейми тя я поведе към втория етаж, след което изкачи още едно крило, водещо до третия етаж, където имаше десет стаи — по пет от всяка страна на тесния коридор, разполовяващ къщата. По средата на коридора жената отвори някаква врата и се отдръпна, за да позволи на Ейми да влезе първа.
Тя обаче се поспря на прага и подозрително надникна вътре, сякаш чувствуваше, че влизането и в стаята щеше да е равносилно на съгласие да я обитава.
Вътре, точно срещу вратата, зърна прозорец с капандура. Стъкмената в основата му седалка бе тапицирана, а цветните пердета, които го ограждаха, бяха дръпнати встрани, за да може слънчевата светлина да прониква в стаята. Щампованите с напъпили рози тапети подхождаха на пердетата. Край едната стена бе поставена отрупана с възглавници кушетка. Срещу нея имаше скрин, малко бюро и етажерка за книги. Дрешникът се намираше в един от ъглите. Вратата му беше открехната.
Без да помисли, Ейми се приближи до него и внимателно огледа резето му.
— Хм, наистина не може да се заключва — сякаш на себе си рече тя.
— Че аз няма да седна да те лъжа, я! — подметна Хилди.
— Ами ако си имам нещо, което искам да заключа? — попита детето и мигновено усети на какво намирисва въпросът й.
— Искам да кажа, ако все пак реша да остана.
— Защо не оставим този въпрос да почака да му дойде времето? — Хилди помълча, после предпазливо попита:
— И така, какво мислиш, Ейми? Стаята задоволява ли те?
— Хм… хубава е — призна Ейми.
— Но… — тя се обърна към майка си и очите й отново се напълниха със сълзи.
— Наистина ли трябва да остана тук, мамо? — проплака детето, после се втурна и обви с ръце кръста на майка си.
— Защо не се прибера вкъщи?
Маргарет Карлсън лекичко потупа щерка си. Разтревоженият й поглед не се отместваше от лицето на Хилди Креймър, която окуражително й се усмихваше.