— Но, миличка, вчера изгаряше от нетърпение по-скоро да дойдеш тук? Спомняш си, нали?
Тя наистина си спомняше. Когато преди седмица идваха тук, голямата стара вила действително й се бе сторила примамлива, а госпожа Креймър — мила. Но сега при мисълта, че трябва да остане сам — самичка тук, просто я втрисаше.
— Да, но размислих — проплака Ейми.
— Предпочитам да остана при теб, татко и Писанчо!
— Писанчо ли? — попита Хилди Креймър.
— Не си ми казала, че имаш котенце.
— Черно с бели лапички и спи при мен — подсмръкна детето.
— Ами, Бога ми, и ние си имаме котак. Името му е Таби и вчера цял ден скитосва насам-натам да си търси местенце за спане. Но, изглежда, никой не го иска. Може би ти ще го поканиш да спи при теб.
— Ама… — Преди Ейми да успее да възрази, един жълтеникав котарак се появи на прага, като по предварително уговорен сигнал. Огледа се за миг, после се запъти към Ейми и се отърка в крачето й, мяукайки жално. Тя се поколеба, след това клекна и протегна ръка да го погали.
— Вярно ли е това, котенце? — попита.
— Наистина ли си нямаш местенце за спане? — Докато Ейми вземаше котето в ръце и сядаше с него на леглото, Хилди кимна на Франк Карлсън.
Бащата на Ейми, разбрал безмълвния знак, слезе долу, за да качи багажа на дъщеря си.
Джош седеше в леглото и разгръщаше новия екземпляр на «Клетниците», който доктор Хасбъро му бе донесъл сутринта. На нощното му шкафче стоеше наполовина изядено парче от ореховия кекс на Макс. Навън кръжеше лешояд, спускаше се все по-ниско и по-ниско, а Джош го чакаше да кацне и се чудеше какво ли е открил.
Някой койот?
А може би само заек.
Защо ли не се облече и не отиде да види. В края на краищата нали доктор Хасбъро му разреши следобед да се прибере у дома. Та да не би да е болен или нещо такова! Даже ръцете не го боляха вече. И така, защо трябваше да чака майка му да свърши работата си при Макс, та да дойде и да говори с лекаря? Защо просто не го пуснеха да си тръгне? Оттук нямаше и два километра до блока им. Голяма работа, ако ги изминеше пеша.
Джош си погледна часовника и се нацупи.
Къде се бавеше майка му? Вече бе почти пет часът, а тя трябваше да дойде още в четири и половина. Какво ли се бе случило? Да не би в края на краищата да бяха решили да не го изписват?
Той остави книгата настрана, стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Освен сестрата, седнала зад бюрото, не се виждаше никой.
Дали просто да не вземе да се облече и да си тръгне? Или просто да прескочи през прозореца. Само че ако майка му се появеше, щеше да си изкара акъла и да реши, че пак се е опитат да се самоубие.
Отново се върна в леглото, решил да почака още малко. Зави се с чаршафа и пак хвана книгата, но вместо да чете, се улови, че мисли за вчера.
Наистина ли бе искал да се самоубие? Замисли се и се сети какво бе казал на психолога, който го бе посетил сутринта: «Струва ми се, че наистина го направих. Искам да кажа, че умишлено си прерязах вените, нали разбирате?»
Но сега колкото повече си мислеше за това, толкова повече се питаше дали е истина. Може би просто се е ядосал на майка си и на всички останали и някак си е искал да им отмъсти. Ами, ако му беше изтекла кръвта и бе умрял?
Опита се да си представи, че е мъртъв. Видя се да лежи в ковчег пред олтара на църквата, докато траеше погребението му. После бързо — бързо осъзна, че изобщо не е мъртъв, а само присъствува на собственото си погребение, но е жив.
Представи си как майка му, облечена в черно, ридае от скръб; децата от училището, искрено опечалени, до едно съжаляват, че са се заяждали с него, само че е твърде късно.
Но ако наистина бе умрял, нямаше да може да ги вижда и какъв смисъл имаше да ги кара да съжаляват, щом като дори не можеше да приеме извиненията им?
Почна пак отначало, като затвори очи и се опита да елиминира всички звуци наоколо. Ето така…ако беше умрял, всичко щеше да е потънало в мрак и нямаше да чува нито звук.
Само че колкото повече се стараеше да не чува нищо, толкова по-силен ставаше всеки звук. Изведнъж от тихото тиктакане на часовника до леглото му писнаха ушите и шумът от минаващите по улицата коли се превърна в постоянен грохот.
Мъртъв. Какво ли значеше наистина да си умрял? Всъщност не му се искаше чак толкова да разбере. Поне засега не. Все още си спомняше колко много се бе уплашил вчера, когато кръвта му зашуртя. Веднага скокна с намерение да изтича до хола, но после осъзна колко много е кръвта и как ще се вбеси майка му, когато зърне какви ги е свършил. Така че просто застана на едно място като истукан, без да прави нищо.