Преди да се събуди сред сенките, се бе намирал в някакво училище. Хубаво училище. Училище, което харесваше, и където останалите деца ги биваше в смятането почти колкото него.
Красиво училище с просторна сграда сред ширнала се поляна в сянката на най-големите дървета, които някога бе виждал. Секвои.
През живота си не беше виждал толкова големи дървета, преди родителите му да го доведат в училището.
Не бе имал и приятели.
Приятели като самия него, можещи да вършат с ума си непосилни за останалите деца упражнения.
Но сега с него се бе случило нещо. Какво ли?
Опита се да си спомни.
Бе седял в стаята си. На третия етаж. После беше спал.
Но преди да заспи, плака, понеже му беше мъчно за вкъщи и му липсваха мама и татко и по-малкият брат, когото даже не харесваше особено.
Бе заспал, облян в сълзи, докато се питаше дали на сутринта всички няма да му се подиграват, задето след като се разциври насред столовата, хукна навън и нагоре по стълбите, затръшна вратата след себе си и цяла вечер не разреши на когото и да било да припари вътре. После по някое време през нощта се бе събудил и бе чул нещо.
Какво ли беше чул?
Тими не можеше да се сети.
Напрегна се и бегъл спомен — мимолетен и сякаш почти несъществуващ — се размърда.
Дрънчащ звук като от придвижването на стария асансьор от първия чак до четвъртия етаж.
После — нищо!
Докато не се бе събудил сред сенките.
Докато не се бе събудил само за да се озове сред нищото.
Още веднъж се опита да протегне ръка, но тялото му отказа да се подчини, изобщо не реагира на командите на мозъка му.
Парализиран!
Цялото му тяло беше парализирано!
Сега задушаващата паника го сграбчи с пълна сила и той изкрещя.
Изкрещя безмълвно.
Когато отвъд сенките грейнаха някакви светлини, той отново се опита да изкрещи. Ярки, заслепяващи светлини в невиждан досега спектър от цветове.
После обкръжавалата го от момента на пробуждането му тишина бе прорязана и от звуци — какофония от немелодични акорди и насложили се върху тях писъци и ридания на прокълнатите души от ада.
Звукът се усилваше, ярките светлини ставаха все по-ослепителни и Тими Евънс се уплаши, че ако това продължи, очите му ще изтекат и тъпанчетата му ще се пръснат.
Надавайки още един вик, той се опита да отдръпне ума си от ослепителната гледка и оглушителните звуци, да го насочи навътре и да се зарови в числата, които продължаваха да се нижат през периферията на съзнанието му.
Само че беше твърде късно.
Нито успя да намери числата, нито откри някакъв смисъл в бъркотията, настанила се там, където само преди няколко мига бе царувал редът на математиката.
После, напрегнал сетивата си до крайност, Тими Евънс най-сетне разбра какво става с него.
Тъкмо осъзна това и последният му час удари.
Светлините проблеснаха още веднъж и яркостта им разкъса мозъка му, а ревящата какофония съсипа отслабващото му съзнание.
Тими Евънс умря под ярката светлина, съпровождана от ревящата симфония на хиляди товарни влакове.
Умря, без да успее да си спомни какво точно му се беше случило.
Умря, без да разбере как и защо. Умря едва единадесет годишен.
Умря по ужасен начин, който едва ли някой някога щеше да научи.
1
Първият учебен ден мина още по-зле, отколкото си бе представял. Донякъде беше виновно времето. Случи се един от прекрасните дни, през които всяко десетгодишно дете би искало да скитосва навън из пущинаците, заобикалящи Едем и да търси жаби и попови лъжички или просто да гледа как лешоядите кръжат в небето, а после стремглаво се спускат надолу, зърнали някаква вече очакваща ги мърша.
Но Джош Маккалъм не беше обикновен десетгодишен хлапак и изобщо нямаше изгледи някога да му разрешат да забрави това.
Във всеки случай не и майка му, която все се перчеше с него пред приятелите си, макар и да разбираше колко неудобно му става, като я чуе да разправя наляво и надясно, че пак е прескочил класа.
Прескочил класа. Сякаш бе направил нещо страхотно нещо, което човек може се гордее.
Но според него не беше гот, хич даже не беше гот.
То означаваше само, че си някакъв чешит и че когато през първия учебен ден влезеш в класната стая, няма да познаваш никого, понеже децата, с които си учил миналата година ще бъдат в друга стая и в друга сграда, а новите ти съученици само ще се вторачват в теб, ще се пулят и ще си шушукат.