Ами какво щеше да стане, ако наистина бе умрял от загубата на кръв? Потрепери при мисълта и реши, че каквото и да си е мислел вчера, то е било доста тъпо. Само дето оплеска всичко и си създаде излишни неприятности.
Но поне майка му му прости. Това беше една от най-хубавите й черти. Каквото и да направеше той, колкото и да му се сърдеше, тя в края на краищата винаги му прощаваше. Джош реши, че отсега нататък ще се постарае да не я ядосва.
Отново погледна часовника и тъкмо да започне да се облича, вратата се отвори и майка му влезе. Усмихваше се.
— Здравей, момче — рече тя.
— Доста добре изглеждаш. Ще ли ти се да вървим у дома? Джош обнадежден я погледна.
— Наистина ли ще ме пуснат да се прибера?
Бренда кимна.
— Освен това съм ти приготвила изненада.
— Изненада ли? Каква изненада?
— Не съм сигурна, че трябва да ти кажа още сега — подразни го тя. — Май ще изчакам да се приберем у дома или пък до утре сутрин.
— Не! — възпротиви се Джош.
— Кажи ми сега! Моля те!
— Той скочи от леглото и след миг бе почти облечен.
— Е, добре тогава — рече майка му, като се преструваше, че току — що е решила да му каже.
— Ще се зарадваш ли, ако разбереш, че не трябва да се връщаш в Едемското училище?
Джош замръзна, както си навличаше джинсите, и се втренчи в нея, без да вярва на ушите си.
— Да не се връщам ли? — повтори той думите й.
— Какво имаш предвид?
— Ами да речем, че отидеш в друго училище, в някое, което е открито специално за деца като теб?
Мислите на Джош запрепускаха. За какво говореше тя? Изведнъж реши, че знае.
Майка му говореше за някое училище за смахнати деца. За деца, които са се опитвали да се самоубият.
Но той не беше смахнат. Беше й го казал още снощи, а и сутринта й го повтори. Просто се бе чувствувал зле. Това беше всичко.
— За какво училище говориш? — глухо попита той, обхванат от ужас.
— Това, за което ни каза господин Ходжкинс вчера. Барингтънската академия, дето се намирала горе на север.
— Ама… нали там било много скъпо… — запелтечи Джош, но Бренда не го остави да довърши.
— Оказва се, че може и да не е — рече тя.
— Доктор Хасбъро има познати там и им се обади по телефона. Пратихме всичките ти документи и те искат да говорят с теб.
Съмненията на Джош се задълбочиха.
— Искаш да кажеш, че искат да говорят с мен, без дори да ме познават? Откъде-накъде? Това да не е някакъв дом за ненормални деца?
Бренда се сепна.
— Ама че го измисли! — възкликна тя.
— Не става дума за нищо такова, а за училище за надарени деца, за деца като теб!
Но Джош вече клатеше глава.
— Искаш да се отървеш от мен заради това, което сторих, така ли? Преди да си прережа вените, каза, че няма начин да ме пратиш. А сега изведнъж… — Очите му се навлажниха, той се спусна към майка си и я прегърна.
— Прости ми, моля те. Не исках да умра. Просто ми беше мъчно. Не ме пращай на друго място, моля те!
Бренда не отрони нито дума. Държеше Джош в прегръдките си и се опитваше да премисли всичко. Явно синът й не разбираше, че тя не иска да го наказва, а просто му желаеше доброто.
— Миличък, всичко е наред — най-сетне прошепна тя.
— Никога не бих те пратила някъде, за да се отърва от теб, не го ли знаеш? Заминаването ти няма нищо общо с проклетия нож. Просто искам да те запиша в училище, където да бъдеш щастлив и да имаш приятели, които те разбират.
Джош престана да плаче и си спомни обещанието си отпреди няколко минути да се опита да не създава на майка си повече неприятности. Най-сетне, когато реши, че гласът му няма да се разтрепери отново, той се отдръпна от нея и попита:
— А какво ще стане, ако откажа да отида?
— Ами няма да отидеш — отвърна Бренда.
— А и те още не са казали, че те искат. Просто предложиха да отидем в събота, за да си поговорят с теб и да те подложат на някакви тестове. Това едва ли е чак толкова ужасно, нали?
Джош се замисли. Може пък наистина да не става дума за дом за ненормални деца. Господин Ходжкинс го бе споменал още преди той да хване ножа… А и майка му каза, че ако не иска, не е длъжен да ходи.
Накрая реши.
— Струва ми се, че можем да отидем да го видим. Имам предвид да му хвърлим едно око, ако си съгласна.
— Съгласна съм — глухо отвърна тя.
— Разбира се, че съм съгласна! А сега най-сетне се облечи и да си тръгваме оттук.
Когато няколко минути по-късно излизаха от болницата, Бренда дълбоко си пое глътка въздух. Най-сетне нещата се нареждаха. Освен ако Академията не решеше да не приеме Джош. Но за това щеше да му мисли, ако се случеше. Отдавна се бе научила да не се опитва да прекосява мостове, преди да е стигнала до тях. Освен това вече бе взела решение. По един или друг начин Академията щеше да приеме сина й. Умът му твърде си го биваше, за да се прахосва в Едемското училище. Той щеше да влезе в Академията! Просто щеше! Тя не се съмняваше! Щеше да влезе и да бъде най-умният им ученик… Изведнъж се сепна и спря, преди да се опита да премине по мост, който едва-едва се мержелееше.