— Боже мой — промълви тя.
— Представяш ли си как се живее в такава къща!
— Тук е живял господин Барингтън — каза Джош.
— Сигурно си чувала за него. Той е построил железопътната линия до Сан Франциско.
Бренда неразбиращо погледна сина си.
— Не, не съм. Но ти явно си чувал.
Той се ухили и лицето му придоби дяволито изражение.
— И аз не бях, но вчера отидох до библиотеката и прочетох туй-онуй. Наричал се е Юстас Барингтън и някога притежавал цялата земя оттук до Сан Франциско. Това е била лятната му резиденция и градчето възникнало, понеже имал нужда от хора, които да работят в ранчото.
— Ранчо ли? — неразбиращо възкликна майка му.
— Струва ми се, че говореше за прекарване на железница.
— Прекарал е и железница — тросна се Джош, а тонът му подсказваше, че според него тя нарочно се прави на глупава.
— Тъкмо тогава сключил договор с правителството и получил повечето от земите около железопътната линия. Създал ранчото и след това просто продължил да купува земя. Част от земята получил на практика даром, понеже единственият начин да стигнеш до нея бил с железницата, а пък той не би разрешил на влаковете си да спират на чужда земя.
— И сега го имат за нещо като герой, така ли? — въздъхна Бренда и поклати глава, смаяна от безочливия начин, по който е бил създаден Барингтън. За нея това си беше чисто мошеничество. Отново включи на скорост и пое по алеята към къщата. Докато минаваха между двете редици секвои, тук-там зърнаха деца в групи по две-три или пък сами, които лежаха по ливадата, четяха или рисуваха в скицниците си. И макар че обстановката изглеждаше напълно спокойна — дори идилична — Бренда усети как ледените тръпки на лошо предчувствие плъзват по гърба й.
Бе някак си прекалено спокойно. Прекалено тихо.
Нещо не беше наред, но тя не можеше да го определи.
«Стига глупости! Няма нищо нередно! Малко си поуплашена, че Джош напуска дома!»
Разбира се. Това беше. В обстановката нямаше нищо нередно. Просто се различаваше от тази в Едем и толкоз.
Ако същата група деца — а тук имаше поне двадесетина — се събереше в Едем, грубостите, крясъците и разправиите отдавна да са започнали. Вглъбени в заниманията си обаче, децата в Академията кротуваха. Даже разговорите в по-многобройните групи бяха съвсем тихи.
Превъзмогнала мрачните си предчувствия, Бренда спря колата пред огромната вила в средиземноморски стил. Две момчета на не повече от дванадесет години играеха шах на широката, покрита с плочки тераса, която опасваше цялата сграда. Те я погледнаха, после се втренчиха в Джош.
— Ти ли си новият? — попита едното от тях.
Преди той да отвърне, входната врата се отвори и се показа пълничка, около четиридесет и пет годишна жена. Беше облечена в бели памучни панталони и цветна туника, в които изглеждаше по-слаба, отколкото беше. На краката си носеше сандали, около шията й бе преметнат елегантен копринен шал на цветя. Бренда изведнъж се сконфузи заради лимонено зелените си панталони и сако. В Едем костюмът й се бе сторил подходящ за днес. Вече й се струваше съвсем неподходящ, даже смешен.
Но жената на терасата сякаш изобщо не забеляза дрехите й и се спусна по стълбите с протегната ръка.
— Госпожо Маккалъм, аз съм Хилди Креймър. Вече започвах да се притеснявам за вас.
— Аз… ние не знаехме колко трае пътуването — заекна тя.
— Дано не пристигаме твърде късно.
Хилди отвърна с дълбок и сърдечен гърлен смях и Бренда веднага се почувства по-добре.
— О, Боже мой, нищо подобно. Бихте могли да пристигнете, когато пожелаете. — Тя се извърна към Джош и му подаде ръка, точно както бе постъпила и с майка му.
— А ти си Джош, нали? Или предпочиташ Джошуа?
— Джош — отвърна момчето, като неуверено поемаше ръката й.
— Чудесно! И на мен повече ми харесва. Кратичко е и загатва за сила. Запозна ли се с Джеф Олдрич и Брад Хиншоу — попита тя и се обърна към двете момчета, които отново се бяха навели над шахматната дъска. Чули имената си, те вдигнаха очи и бавно се изправиха. Хилди ги представи на Джош.
— А ти знаеш ли да играеш шах?
Джош се поколеба, после поклати глава.
— Тогава те ще те научат, докато ние с майка ти си поговорим. Съгласен ли си?
Джош, леко пребледнял, стрелна с очи двете момчета. Изглеждаха поне с две години по-големи от него. Беше сигурен, че ще почнат да мърморят и да се кокорят като момчетата в Едем, с които бе попаднал в един и същи бейзболен отбор, когато майка му го беше накарала да се включи в лятната спортна програма на училището. Игра само едно полувреме и после си тръгна, но подигравките на останалите момчета все още кънтяха в ушите му. Не бе успял да улови нито една топка като кетчър и се бе провалил и при трите си подавания, когато му идваше ред да удря.