За негова изненада момчето, което бяха представили като Джеф, му направи знак да се приближи до дъската. Докато Джош клякаше край нея, Брад рече:
— Ето го царя. — Посочи най-голямата фигура.
— Аз играя с белите, а Джеф с черните. Целта е да плениш царя на противника. — След това набързо го запозна и с останалите фигури, като назоваваше имената им.
— Погледай малко и ще разбереш как става.
— Накарай ги да ти кажат всички възможни ходове — намеси се Хилди.
— Те обичат да попремълчават едно — друго, за да могат после да те изненадат. Накарай ги да ти покажат как се прави рокада.
— Е, стига де, Хилди — засмя се Джеф Олдрич.
— По-весело става, като измамиш някого.
— Тъй си е — съгласи се тя.
— Но ако това, което знам за Джош, е вярно, разбере ли веднъж правилата, ще можете да го победите само с измама. Джеф лукаво се ухили.
— Хващаш ли се на бас? Хилди сбърчи вежди.
— Готово — съгласи се тя.
— Залагам долар, че Джош ще те победи още от първия път стига да ми обещаеш, че ще му покажеш всички ходове. Бива ли?
— Бива — съгласи се Джеф.
— Аз ще бъда съдия — рече Брад Хиншоу и мигновено се зае да обяснява на Джош как и защо се местят фигурите. Той говореше толкова бързо, че Бренда се обърка. Джош обаче не пропускаше нито дума. След като ги погледа още миг-два, Бренда последва Хилди в къщата.
Половин час по-късно, след като бяха разгледали цялата къща, с изключение на купола на четвъртия етаж, който, както Хилди й обясни, бил личният апартамент на доктор Енджърсол, Бренда се отпусна в дълбокото кожено кресло в кабинета на Хилди Креймър, признателна за възможността да си събере мислите в уютна обстановка. Огромното писалище бе отрупано с книжа и снимки в рамки. Измежду тях надничаше доста употребявана керамична чаша, зарязана край чиния с поничка — явно част от закуската на Хилди. Бренда беше поразена от видяното. Тук нищо не отговори на очакванията й. Академията изобщо не приличаше на училище. И отвътре, както и отвън, тя май си беше един огромен дом.
Беше видяла просторната столова. И тя, както и по-голямата част от къщата, бе запазена точно такава, каквато е била през 1942 година, когато сто и три годишният Юстас Барингтън починал. Стените и сега бяха покрити с червена коприна, а оригиналните бюфети, пълни с китайски порцелан, все още стояха край тях както преди повече от век.
В средата на помещението висеше огромен кристален полилей. Единствената промяна, обясни й Хилди, била, че оригиналната маса за хранене, на която Юстас Барингтън често вечерял с петдесетина отбрани гости, била заменена с много на брой по-малки маси за четири или шест души.
Всяка една от двадесетината стаи, в които Бренда влезе, беше с махагонова ламперия и с украсен с гипсови орнаменти таван. Намиращата се на партера музикална зала гледаше към широката тераса и хълмовете зад училището.
— Според завещанието на господин Барингтън — обясни Хилди — къщата трябвало да се запази непроменена, барабар с мебелите. Той оставил огромна сума и се разпоредил тя да стане музей. Но понеже съзнавал, че може да настъпят времена, когато неговото дарение няма да бъде достатъчно за поддръжката й, включил и една клауза в смисъл, че ако дарението се окаже, недостатъчно, университетът може да я използува, при условие че — и тук цитирам — «тя бъде поддържана като резиденция, колкото се може по-близо до първоначалното й състояние, замислено като дом за ползуване от децата и за тяхна радост.»
Жената продължи, за да отбележи, че думичката «деца» се оказва ключова. Адвокатите успяват да докажат, че след като Барингтън не е уточнил за чии деца става дума, тази клауза би могла да се тълкува в смисъл, че всички деца могат да се радват на къщата и че докато зданието облагодетелствува деца, завещанието остава ненакърнено.
— Всъщност идеята хрумна първо именно на доктор Енджърсол — тъкмо казваше тя.
— На доктор Енджърсол ли? — попита Бренда.
— Директорът на училището — обясни Хилди.
— Академията е негово хрумване. Той винаги се е интересувал от надарени деца и когато стана очевидно, че къщата се превръща в истински бял слон, той се захвана за работа. Предполагам, че сте наясно с думичката «хахо».