— Не съм сигурна — призна си тя.
— Когато за пръв път му предложих, той изведнъж си помисли… ами помисли си, че става дума за дом за ненормални деца и че аз искам да го накажа заради… заради това, което стори.
— Ами какво друго да си помисли човек — замислено промълви Хилди.
— Но това е било в началото. След това не си ли промени мнението?
Бренда си спомни колко тихичък бе Джош през последните няколко дни, как кротуваше у дома със сестричката си и с Мейбъл Хардуик, докато тя ходеше на работа. Като се замисли, откри, че той бе станал послушен, откакто го прибра от болницата. Сякаш се надяваше, че ако слуша, майка му няма да го прати в Академията. Но пък, от друга страна, нали бе ходил в библиотеката и беше изчел всичко не само за нея, но и за човека, дал й името си.
— Не знам — призна си тя.
— Беше някак си ужасно кротък. Още не съм го пращала на училище след случилото се. Всъщност той не каза нито «да», нито «не». Само че винаги е мразел училищата. Нямам представа какво ще каже, ако го попитаме.
Хилди съучастнически се усмихна.
— В такъв случай няма да го питаме. Ще го оставим да разгледа всичко и да се запознае с някои от децата. Ако прилича на повечето от тях, ще навлезе в нещата, преди да се е замислил дали иска, или не иска.
Бренда наклони глава и се взря в по-възрастната жена.
— Затова ли го оставихте навън, вместо да го вземете с нас и да му покажете сградата?
— Разбира се — усмихна се тя.
— Колкото по-скоро си намери приятели, толкова по-скоро ще пожелае да остане тук.
— Погледна през прозореца към шахматната дъска на няколко метра от тях, където играта продължаваше.
— Струва ми се, че трябва да почакаме още половин час. Какво ще кажете за чаша кафе?
Бренда не отместваше очи от поничката, останала в чинията върху писалището.
— По-скоро бих изяла тази поничка, ако нямате нищо против — плахо рече тя.
— Нямахме време да спрем, за да закусим. — Премълча, че й се бяха досвидели парите за закуска.
Хилди й подаде чинийката с поничката и докато поръчваше по телефона да им донесат каничка с кафе и две чаши, Бренда надзърна от прозореца и се опита да разбере как върви шахматната партия, която, изглежда, изцяло бе погълнала сина й. Докато гледаше, Джеф Олдрич взе една от фигурите му и постави на нейно място своя.
— Май Джош не се справя много добре — констатира тя и думите й прозвучаха като оправдание.
— Това му е първата партия. Мисля, че е виждал шахматна дъска само по телевизията.
Хилди се усмихна.
— На мен пък ми се струва, че се справя много добре. Точно сега шансовете Джеф да загуби баса са две към едно — доволно се изкиска тя.
— А това момченце дяволски мрази да губи басове!
Бренда отхапа от поничката и й се усмихна.
— Ама вие май много обичате тези деца.
— До едно — рече Хилди.
— За мен не съществува по-голямо удовлетворение от това да гледам как те растат и реализират възможностите си.
«Ще го вземат — рече си Бренда, сякаш произнасяше някаква молитва. — Просто трябва да го приемат. Неговото място е тук.»
Когато след половин час Бренда Маккалъм и Хилди Креймър излязоха на терасата, Джош ги погледна за части от секундата и отново насочи вниманието си към дъската. Прехвърли наум всички възможни ходове на фигурите, които му бяха останали, сетне се постави на мястото на Джеф и прецени нещата от негова гледна точка.
Освен ако не бе пропуснал нещо, след като преместеше топа си четири полета напред, както и да играеше Джеф, със следващия си ход Джош щеше да го матира.
А след това? Джеф бе на същата възраст като съучениците му от Едемското училище и той си спомни с какви очи го бяха гледали в понеделник, когато отговори на въпросите, на които те не можаха. Сърдити изражения, гневни погледи, от които болеше повече, отколкото при удар.
И Джеф ли щеше да го погледне така? Или пък той загуби умишлено? Възможно ли бе нарочно да е допускал грешки?
Джош отново прехвърли наум цялата партия, ход по ход. Ясно си спомняше всяко преместване на фигурите и докато преиграваше мислено дългата партия, грижливо анализираше всеки ход на Джеф.
Нито един от ходовете му не беше глупав и нито една от грешките му — ако изобщо имаше такива — очевидна. А и положението вече бе от ясно по-ясно. Ако не предприемеше хода с топа, Джеф щеше да разбере, че доброволно се предава. И все пак още се колебаеше. И тъкмо тогава Брад рече:
— Хайде, Джош, какво чакаш? Той знае, че ще го направиш. Защо не приключваш?